Написано с кръв [bg]

— Човекът е от другия край на Хай Уикъм, а не от някой зайчарник. — Хонория вече беше облякла старото си палто и сега нахлупи сплескана шапчица върху късо подстриганата си посребрена коса.

— Къде отиваш? — поинтересува се Ейми, но както винаги всъщност питаше „Колко време няма да те има“.

— Ще отскоча до Лора.

Там сигурно ще ти е по-топло, помисли си Ейми, която трепереше въпреки двата пуловера, жилетката, чорапогащите, вълнените чорапи и ботите. Някой ескимос със сигурност би се чувствал като у дома си в тази къща.

Ейми отиде в библиотеката. Хонория си беше свършила работата тук и бе оставила огъня в камината да догаря. Ейми клекна пред сиво-бялата тлееща жар и потърка премръзналите си ръце. Зачуди се дали да слезе до мазето и да пусне котела. Този уред поглъщаше неимоверни количества дърва уж за да пълни с гореща вода свързаните с него тръби, обикалящи из сградата. Задействаше се със завъртане на два-три крана или с доста физическа сила, но който и метод да избереше човек, резултатът винаги беше отчайващ. Най-много да се отвърнат леко тръбите, а водата да стане хладка.

Затова Ейми реши да не го пали. Само щеше да си загуби времето да слиза до мазето, да се бори с проклетия уред, вместо да си иде в стаята и да седне да пише. Правеше всичко възможно да следва девиза на Оливия Манинг: нито ден без написан ред.

Беше скрила романа си, наречен „Ританки“, на безопасно място — в кутия за шапки върху гардероба. Беше го описала пред групата като семейна сага, което не беше лъжа, но за какви точно семейства се говореше и какво се случваше в романа, оставаше тайна, споделена единствено със Сю. Макар сексуалните лудории да бяха доста благоприлични в сравнение с подобните сцени в разни бестселъри и да не бе успяла засега да преодолее нежеланието да използва думата с „е“, която изглеждаше толкова ужасно написана, все пак в забърканата богата гозба имаше достатъчно пикантни подправки, които биха накарали Хонория доста да се замисли. А този процес можеше да я доведе до заключението, че морално разпусната личност, способна да създаде подобен безвкусен боклук, няма място под покрива на Лидиърд. И тогава, помисли си Ейми, къде ще ида? Четирийсетгодишна жена без никакви умения и без пукнат грош на свое име.

Ралф нямаше вина за това, макар според общоприетите стандарти да не бе постигнал успех в живота си. Той беше моряк, когато се запознаха, но после заряза флота — Ейми често си мислеше, че бе допуснал грешка. Но дългите раздели измъчваха и двама им. Ралф нямаше някакви особени дарования и таланти и въпреки че не беше глупав, така и не разбра какво бе призванието му. С наследството от своите родители (Хонория получи къщата и малък годишен доход, а той останалото) отвори антикварна книжарница. Но търговията не потръгна, провалиха се и другите му идеалистични начинания — да отглежда маслини в Евия, да прави рамки за картини в Дивайзис. Накрая, след като почти изчерпи парите, купиха малка къщичка в Андалусия с един акър камениста земя, от която се мъчеха да изкарват прехраната си. Точно в този период Ралф усети първите признаци на болестта, която изцеди живота от тялото му.