Игра на духове [bg]

- Казвай тогава.

Според файла на Рос Еклънд притежаваше бунгало близо до Бейкър Лейк, на десетина мили от Себумук. Рос не го бе проверил, защото беше далеч и нямаше телефон, но явно смяташе, че Паркър ще го направи вместо него. Това беше адски дълго шофиране през зимата, само и само заради нищожния шанс Еклънд да се окаже там, което беше много малко вероятно предвид атмосферните условия, но Арт Къриър имаше моторна шейна и познаваше целия район. Къриър се съгласи да провери „лагера“ на Еклънд, както го нарече типично по мейнски, и да предаде информацията на Паркър по-късно същия ден.

След като приключи с телефонните разговори, Паркър потегли към Върмонт. Времето беше лошо, въпреки че с наближаването на брега бурята отслабна. Слушаше музика, докато шофираше, и оставяше албумите да се извъртят докрай, без да се поддава на примамливите функции на айпода си. Помисли си, че това може донякъде да е причината за възкръсването на грамофонните плочи: ако имаш само по двайсет минути от всяка страна, не си струва да излизаш от стаята, за да свършиш нещо друго. Можеш просто да поседиш и послушаш, а ако вече си чул първата страна, защо да пропускаш втората?

Паркър оставяше музиката да го обгръща и си мислеше за Сам. Не я беше виждал от две седмици, въпреки че бяха говорили по телефона и по „Скайп“. Все по-често общуваха по този начин. Когато Рейчъл се изнесе и взе Сам със себе си, двамата с Паркър бяха постигнали неформално споразумение за срещите, което, в общи линии, работеше добре. През последната година обаче Сам два пъти се беше озовала в опасност заради действията на баща си. Той, разбира се, не бе имал никакво намерение да я излага на риск и въобще не беше очаквал подобен развой, но и не го бе предотвратил, така че вината падаше изцяло на неговите плещи. Тези събития бяха разбалансирали отношенията му с Рейчъл. Паркър знаеше, че тя още мисли за него и разбира дълбоките му чувства към Сам, но вече не беше толкова готова да остави дъщеря им на неговите грижи. Преговорите по темата продължаваха и той правеше всичко по силите си да не внася напрежение, което сякаш изненадваше Рейчъл - може би беше очаквала да се бори по-ожесточено.

Ала не ставаше въпрос за борба. Сам беше специална. Трябваше да бъде закриляна.

И тя беше, макар и неясно как.

Наближаваше три следобед, когато Паркър най-после спря пред кабинета на Емили Фъргюсън на „Спеър Стрийт“, която се помещаваше в една къща на равно разстояние от Университета на Върмонт и Бърлингтънския кънтри клуб. Сам вече беше влязла вътре. Рейчъл седеше в чакалнята и прелистваше последния брой на „Венити Феър“. Поздрави го с механична целувка по бузата и двамата седнаха един срещу друг, с масичката помежду им - в случай че се наложеше някой да я използва като щит.

- Извинявай за закъснението - каза той.

- Не се притеснявай. Времето е отвратително, а и Емили каза, че, така или иначе, би искала да говори с нас след сеанса на Сам.

- Как е тя?

- Още е добре.

- Звучиш разочарована.

- Не започвай пак.