Рискове на играта [bg]

Автор: Лосон Майк
Серия: Джо Демарко #8
Год: 2013
Язык: болгарский
Год: Обсидиан
ISBN: 978-954-769-339-5
Переводчик: Надежда Иванова Розова
Жанр: Триллеры

Электронная книга - «Рискове на играта [bg]». Краткое содержание книги:

Aвторът на „Вътрешният кръг“, „Вторият периметър“, „Двойни игри“ и „Вътрешно разследване“. Джо Демарко, дипломиран юрист и син на известен мафиот, от години работи за конгресмена Джон Махоуни. Длъжността му е неясна, но целта му е съвсем конкретна — да решава проблемите на шефа. С всякакви средства. Но винаги успешно. Последната му задача обаче се оказва неочаквано трудна. И твърде лична. Една от дъщерите на високопоставения политик е обвинена от властите в злоупотреба с вътрешна информация и незаконна борсова търговия за милиони долари. Откъде е взела парите за това? И защо го е направила? Демарко трябва да изчисти името й и да държи медиите далеч от Махоуни. За съжаление се оказва, че всичко е истина — Моли се е пристрастила към хазарта и е загубила много пари. Собственикът на казиното е готов да опрости дълга й срещу едно бързо разрешение за строителство на нов търговски център. И сто милиона от федералния бюджет. Но Махоуни не се поддава на изнудване. Джо Демарко, човекът, който решава всякакви проблеми, отново е на ход.

Перейти на страницу:

Човекът, който се появи на прага, беше около шейсетгодишен. Малкото останала му коса беше изтъняла и прошарена. Мъжът имаше издуто шкембе и кървясалите очи на закоравял пияница. Носеше прилепнал бял потник, от който стърчаха отпуснатите му ръце, и дънки, покрити на няколко места с ръждиви петна, които Гюс заподозря, че са от рибешка кръв. Беше висок около метър и деветдесет, което го правеше с десетина сантиметра по-висок от Гюс, но ръстът на този тип беше последната грижа на госта.

— Какво искаш? — попита мъжът. Не го каза грубо, по-скоро звучеше изненадан, че има посетител.

— Ти ли си Том Глийсън? — попита Гюс.

— Да. Ама ако продаваш нещо…

Гюс го удари в корема и усети как юмрукът му потъва в десетсантиметров слой сланина. Глийсън се строполи на прага и започна да се дави.

— Исках да се уверя — каза Гюс.

Гюс завлачи Глийсън с една ръка по пода и го облегна на канапе със странен зелен цвят като на грахова супа. Докато Глийсън се опитваше да си поеме въздух, Гюс огледа жилището. Боже, как може някой да живее така? Чуваше как хлебарките пълзят по покритите с коричка от стара храна съдове в мивката.

— Чуваш ли ме? — попита Гюс, защото току-що беше забелязал, че Глийсън носи накрайници на слухово апаратче в двете си уши. Може пък наистина да заслужаваше обезщетението, което му беше платила държавата.

Глийсън кимна, защото още не можеше да говори.

— Добре. Преди няколко седмици е трябвало да откараш в Атлантик Сити един камион с риба, който Марко Донатели откраднал от „Лигъл Сийфудс“.

— Така е — потвърди Глийсън.

Гюс размаха пръст.

— Не, не, чуй ме. Трябва да си оправиш историята. Както ти казах, трябвало е да откараш рибата, но не си успял. Казал си на купувача от казиното, че системата за охлаждане на камиона се е скапала, и той бил достатъчно тъп да ти повярва. Обаче после знаеш ли какво станало, мамка му? Пред къщата ти се появил чисто нов форд, а лодката ти се сдобила с нов двигател.

— Не разбирам какви ги дрънкаш — възрази Глийсън. Наистина закарах рибата.

Гюс постави ръка на рамото му.

— Том, не ми се ще пак да те удрям. Имаш дебела малка внучка. Тя всеки ден се прибира от училище с автобуса, който я оставя на две пресечки от къщата на дъщеря ти. Искам да ти кажа, че ако не си коригираш историята, двама колумбийци — а те са зверове, Том — ще отвлекат детето и… Е, не се налага да ти обяснявам, нали? Чувал си какво правят тези типове — продават момиченцата на разни извратеняци, снимат ги в порнофилми. Направо ми се гади. Сега ще започна отначало, за да съм сигурен, че си разбрал.

Демарко почука на рамката на вратата на един кабинет, в който имаше издраскано дървено бюро и зад него тапициран с кожа черен стол с висока облегалка, четири сиви метални шкафчета и два дървени стола за посетителите. Върху всяка равна повърхност в стаята бяха натрупани листове, включително върху шкафчетата, на пода и върху двата стола за посетители. До телефона имаше купчинка от най-малко трийсет розови бележки със съобщения, оставени по телефона.

Зад бюрото седеше Пери Уолас — дебелак с тройна брадичка и малки лукави очи. Косата му беше обръсната ниско от двете страни, но на темето беше оставена дълга и изглеждаше така, все едно някой е залепил за големия му объл череп кожа на воден плъх. Беше толкова приятна гледка, колкото и размазана на шосето жертва от катастрофа. Обаче беше може би най-умният човек, когото Демарко познаваше, и определено най-трудолюбивият.

Пери Уолас беше началник на кабинета на Джон Махоуни.

Изработването на закони изисква работа, много работа, а Махоуни не беше трудолюбив човек. Пери Уолас вършеше всичко. Докато Махоуни изнасяше речи и позираше за снимка с бойскаути и ветерани, Пери управляваше служителите на Махоуни и ръководеше кампаниите по преизбирането му. Изчиташе всяка дума в дебелите законопроекти, които минаваха през Камарата, за да надуши скритите в тях глупости, и пресмяташе, за да провери кое колко ще струва. Не само превиваше гръб до малките часове заради Махоуни, а и бе в течение на всичко. Познаваше закона и знаеше как се изчислява държавният бюджет, владееше правилата за работа на Конгреса, които бяха по-трудни за разбиране от Свитъците от Мъртво море. И най-важното, познаваше всеки политик от Демократическата партия в Америка и знаеше как да го използва, за да прокара програмата на Махоуни, каквато и да беше тя.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?