Красива мистерия [bg]

Ревът на двигателя, подскачането на лодката и периодичното друсане го опияняваха. Харесваше дори освежаващите пръски и миризмата на сладка вода и планина. И лекия мирис на риба и червеи.

Когато не превозваше детективи от отдел "Убийства", тази малка лодка очевидно се използваше за риболов. Но не с търговска цел. Бе твърде малка, а това отдалечено езеро и бездруго не беше предназначено за комерсиален риболов. А за развлечения. Лодкарят мята въдицата в бистрите води на каменистия залив. Седи цял ден и мята небрежно въдицата. После дърпа влакното с макарата.

Мята. И дърпа. Насаме с мислите си.

Бовоар погледна към кърмата. Лодкарят беше сложил едрата си ръка — почерняла от слънцето и обрулена от вятъра — върху щурвала на извънбордовия двигател. Другата беше отпусната на коляното му. Той също седеше наведен напред — в поза, която сигурно знаеше от дете. Вперил проницателните си сини очи във водната шир пред себе си. Заливи, островчета и протоци, които също познаваше от малък.

Бовоар си помисли, че несъмнено ти доставя удоволствие да правиш едно и също нещо, отново и отново. В миналото дори мисълта за това го отблъскваше. Рутинно действие, повторение. Беше убийствено, или поне убийствено скучно. Да водиш предсказуем живот.

Сега обаче Бовоар не беше толкова сигурен. Ето, седеше в открита лодка, устремен към новото местопрестъпление. Вятърът брулеше мокрото му от водните пръски лице. Но той копнееше само за едно — да седи до Ани и да си разменят съботните вестници. Да правят каквото правеха всеки уикенд. Отново и отново. Отново и отново. Докато е жив.

И все пак, щом не можеше да е там, такъв беше вторият му избор. Той плъзна поглед към горите. Към скалите. Към пустото езеро.

Имаше и по-лоши офиси.

Усмихна се леко на неприветливия лодкар. Това беше и неговото работно място. А когато ги оставеше на брега, дали щеше да намери някой спокоен залив, да извади въдицата и да метне плувката във водата?

Мята. И дърпа.

Бовоар се замисли, че това не се различава особено от тяхното предстоящо начинание. Щяха да мятат въдицата за улики, за веществени доказателства, за свидетели. И да дърпат влакното с макарата.

И накрая, когато съберяха достатъчно стръв, щяха да заловят убиеца.

Вероятно обаче — освен ако не се случеше нещо крайно непредсказуемо — нямаше да го изядат.

Точно пред лодкаря седеше капитан Шарбоно, началник на управлението на Sûretè du Quebec в Морис. Прехвърлил четиридесетте, малко по-възрастен от Бовоар. Атлетичен и енергичен мъж с интелигентното излъчване на човек, който забелязва всичко.

Бе нащрек и сега.

Капитан Шарбоно ги посрещна на летището и ги закара до отдалеченото на половин километър пристанище, където ги чакаше лодкарят.

— Това е Етиен Леголт. — Той представи лодкаря, който кимна, но не прояви желание да задълбочи поздрава. Леголт миришеше на бензин и пушеше цигара, така че Бовоар отстъпи крачка назад.