Парижката книжарница

— Напишете всичко това. Енциклопедия на чувствата за литературни фармацевти. — Възрастната жена изправи гръб, стана по-жива, сякаш се подмлади. — На „Д“ добавете: доверие към чужди хора. Сигурно и вие сте изпитвали онова странно чувство да седнете във влака срещу напълно непознат човек и да се отворите пред него много повече, отколкото пред хората от собственото си семейство. А на „У“ ще сложите: утехата от внуците. Тя е чувството, че животът продължава.

Възрастната дама замълча замечтано.

— Плахостта на пръстите на краката. И аз я имах. Но той… той харесваше краката ми.

Когато бабата, майката и момиченцето се сбогуваха, Пердю си помисли: „Няма и капчица истина в твърдението, че книжарите се занимават с книги. Книжарите се занимават с хора“.

Към обед потокът от клиенти отслабна. За французите яденето беше по-свято от държавата, религията и парите, взети заедно. Пердю грабна голямата метла, почисти стълбичката и разкъса няколко паяжини. След малко видя Кафка и Линдгрен, двете улични котки, които го посещаваха всеки ден, да вървят към него под дърветата на крайбрежната алея. Носеха тези имена заради предпочитанията, които проявяваха. Сивият котарак с бялата свещеническа якичка много обичаше да точи ноктите си върху „Размишленията на едно куче“ от Франц Кафка — басня, която коментира човешкия свят от гледната точка на кучето. Червено-бялата Линдгрен с дългите уши пък се излягаше доволно край книгите за Пипи Дългото чорапче. Красива котка с приветливи очи, която надничаше иззад етажерките и оглеждаше внимателно всеки посетител. Понякога Кафка и Линдгрен услужваха на Пердю, като без предупреждение скачаха от някоя висока етажерка върху клиент от третата категория и той отдръпваше мазните си пръсти.