![Загадката на Марголия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/2/zagadkata-na-margoliya-bg-download.jpg)
Загадката на Марголия [bg]
- Автор: Макдевит Джек
- Серия: Алекс Бенедикт (bg) #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 97895485820
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Загадката на Марголия [bg]». Краткое содержание книги:
„Логичният наследник на Айзък Азимов и Артър Кларк!“ Локус
Преживяването беше мъчително, като се имаше предвид, че те можеха — и трябваше — да бъдат наши. В добавка към експонатите, включени в каталога, имаше музикални инструменти, шахматни дъски, сламени изделия, лампа и три снимки в рамки (изключително запазени) с екрани в основата. Едната беше на жена, другата на възрастен мъж, а третата на две малки деца — момче и момиче. Името на момчето беше Джайл. Не се знаеше нищо за останалите.
Госпожица Голдкрес беше там и беше също толкова необщителна, колкото и по линка. След кратък и несъдържателен разговор Алекс попита дали собственикът на предметите присъства на изложбата. Тя заяви, че няма никаква представа, и ми се усмихна любезно, като да ми внуши, че ще ми е много благодарна, ако накарам Алекс да не й губи времето.
— Предадохте ли съобщението ми? — настоя той.
Стояхме до целианските експонати и тя не откъсваше поглед от тях.
— Да, предадох го.
— Какво каза той?
— Оставих го на неговия изкуствен интелект.
Отдалечихме се и Алекс ми прошепна:
— Иска ми се да я удуша.
Присъстваха търговци на антики, неколцина учени и съвсем малко журналисти. В седем се събрахме в „Айлънд Рум“ за банкет. Имаше приблизително четиристотин души.
Гостите на нашата маса бяха впечатлени, че са сътрапезници на самия Алекс Бендикт. Бяха нетърпеливи да чуят подробности за набезите му и Алекс, който се наслаждаваше на всяка секунда внимание, с удоволствие им ги поднесе. Той е почтен човек и обикновено не се възгордява, но му е изключително приятно хората да му казват колко добре се е справил и колко забележителен е приносът му. Изчервяваше се и се опитваше да ми припише част от заслугите, но те не му вярваха. Явно се смяташе за благоприлично скромен. Скромността, беше ми казал веднъж, е отличителният белег на величието.
Когато свършихме с вечерята, церемониалмайсторът се изправи, за да вдигне няколко тоста. Покойният Майло Рилби, чиято безценна колекция бе дарена от неговия брат, беше представен от младата си племенница. Вдигнахме наздравица и за пълномощника на университетския музей. И за председателя на Антикварния събор, който се оттегляше в пенсия след седем години служба.
Последваха някои формалности и накрая дойде ред на гостуващия говорител, Оливър Болтън — изпълнителен директор на „Болтън Брадърс“ и изключително известна личност. Странното в „Болтън Брадърс“ беше, че нямаше никакви братя. Нямаше дори сестри. Болтън беше основал компанията, така че не беше наследена. Казваха, че съжалявал, задето няма нито братя, нито сестри, и името на корпорацията било признание на това чувство на загуба. Нямах абсолютно никаква идея какво има предвид.
Беше висок посивяващ мъж с величествена осанка — от хората, на които другите се възхищават и инстинктивно правят място. От него щеше да излезе добър политик.
— Благодаря ти, Бен, благодаря ти — каза той, след като церемониалмайсторът държа похвално слово, дълго пет минути. Излизаше, че Оли Болтън е отговорен за възстановяването на значими части от Изгубените векове, което бе накарало историците да преосмислят заключенията си за Смутните времена, както и за редица други постижения.
Той обрисува накратко някои от славните си преживявания, като щедро разпредели заслугите между сътрудниците си. После разказа колко неприятно било на Аракон, когато работниците се прибирали у дома и взимали стълбите със себе си, и той оставал затворен в гробниците през нощта. И за нощта му в затвора на Бакудай, където бил обвинен в ограбване на гробници.
— Технически погледнато, бяха прави. Но ако оставите нещата на властите, и онзи кристален басейн там, който сега ще отиде в музея, щеше все още да е заровен в пустинята.
Още аплодисменти.
Беше ту гневен, ту поетичен.
— Имаме петнайсет хиляди години история — по-голямата част от тях в среда, запазваща всичко. Следите на първия човек, стъпил на земната луна, са още там. Знам, че всички споделяме една и съща страст към миналото и реликвите, устоели на вековете. Очакват ни още тъмни места, забравени от всички. За мен е чест да бъда сред вас тази вечер.
Прошепнах на Алекс:
— Защо не приличаш повече на него?
— Ако предпочиташ да работиш с Болтън, мога да го уредя.
— Колко плаща?
— Какво значение има? Той е много по-достоен за уважение от мен.
Бях изненадана. Въпреки че се шегуваше, беше засегнат.
— При теб ми харесва — отговорих.