Тропика на Рака

Тръгваме по улица „Дьо Шато“ да търсим Юджийн. Минаваме по железопътния мост, откъдето често гледах тъжно как влаковете потеглят и се чудех къде, по дяволите, може да е тя. Докато минаваме по моста, всичко е тихо и очарователно. Между краката ни се стеле пушек, релсите поскърцват, семафорите са в кръвта ни. Усещам до себе си нейното тяло — сега изцяло мое — и спирам да потъркам ръце в топлото кадифе. Всичко около нас се разпада, разпада се, а топлото тяло под топлото кадифе жадува за мен...

Обратно в същата стая с петдесет франка, спестени благодарение на Юджийн. Поглеждам към двора, но грамофонът мълчи. Куфарът е отворен и, също както преди, дрехите ѝ са разхвърляни навсякъде. Тя се просва на леглото както е с дрехите. Веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти... Опасявам се, че ще полудее... хайде в леглото, под одеялото, колко приятно е отново да усещам тялото ѝ. Но докога? За дълго ли този път? Вече предчувствам, че това няма да трае дълго.

Тя говори трескаво — сякаш няма да има утре. „Мълчи, Мона! Само ме гледай... не говори!“ Най-после заспива и аз изваждам ръката си изпод нея. Очите ми се затварят. Тялото ѝ е до мен... ще бъде тук поне до сутринта... Беше февруари, когато отплувах сред заслепяваща снежна буря. Когато я зърнах за последен път, тя ми махаше за сбогом от прозореца. На другата страна на улицата, на ъгъла, стоеше мъж с прихлупена над очите шапка и отпуснати върху реверите челюсти. Един наблюдаващ ме ембрион. Ембрион с пура в устата. От прозореца Мона ми махаше за сбогом. Бледо, мрачно лице, разрошена коса. А сега, в мрачната спалня, диша равномерно през хрилете си, измежду краката ѝ продължава да се стича мъзга, топла котешка миризма, а косата ѝ е в устата ми. Очите ми са затворени. Дишаме страстно уста в уста. Плътно сме притиснати, Америка е на пет хиляди километра оттук. Изобщо не искам да виждам Америка. Да бъда в леглото с Мона, да усещам дъха ѝ, косата ѝ в устата си — струва ми се, че това е почти чудо. Сега вече нищо не може да се случи до сутринта...