Вътрешната страна на вятъра, или роман за Херо и Леандър
- Автор: Павич Милорад
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-542-3
- Переводчик: Жела Георгиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вътрешната страна на вятъра, или роман за Херо и Леандър». Краткое содержание книги:
Тогава Диомидий Субота за първи път реши и той да си каже думата:
— Зная — започна той, — че който плаща, той поръчва музиката. Ала не си тръгнал по правия път. Сега въстава език срещу езика и в такова бранно време ние искаме да градим, когато не се гради. Мирът се печели, ала нито една война още от никого не е спечелена. Малките народи като нашия трябва да бъдат управлявани със скиптър, все едно чий е той. Тук е мъдростта и родолюбието в мир е по-важно от родолюбието във война, а ти довчера, докато не беше пламнало всичко и докато кръвта не стигна до сълзите ти, не знаеше за какво да се захванеш със своята омраза и любов…
— Виждаш ли — отвърна Леандър, — от онзи прозорец расте дърво. То не чака мира, за да расте. И не онзи, който ще гради, избира мястото, сезона, хубавото или бурното време, избира ги господарят на сградата. А нашата работа е да градим. Защото кой ти е обещал на тебе мир и щастие, пълна ръкавица с жито и че късметът ще те следва по пътя ти както опашката магарето?
Диомидий беше отчаян, ала по-нататъшните му въпроси и молби бяха излишни. Съгласи се с всички условия на Леандър и се разделиха за трети път, без да знаят дали ще се видят отново.
Леандър остана на ничия земя, на една канара, на която ветровете бяха оглозгали всичкото месо и оставили само скелета. Строеше още една църква, посветена на Богородица, чакайки да се размрази рибата, която Диомидий му беше оставил. Почиваше по пладне и в полунощ и се страхуваше да не изгуби сметката на часовете. Този път я нямаше кукумявката да го събуди и той спеше и очакваше да го събуди следобедното слънце. Събудиха го нечии пръсти под гърлото му. Нечий дъх, който миришеше на вино от магданоз, го разсъни напълно и Леандър отвори очи. Край неговия строеж стоеше оседлан кон с червени копита, а до него в снега лежеше огромна кучка, която някой извика по име. Името на кучката беше пичка. Непознатият глас я повика тъй и тя се приближи до Леандър. Над Леандър се бяха надвесили кучката, която като че ли беше пияна, защото и тя лъхаше на вино от магданоз, и една голяма глава — бяла, сякаш насапунисана, а неизмита. И Леандър веднага разбра, че над него беше коленичил Исайя.
— Отдавна съм чул за тебе — каза му сабяджията, — ще ти кажа какво търся и защо те избрах. Не съм аз главорез за тоя дето духа, за кеф или за келепир. Не се бия нито на страната на турците, нито на германците. Имам си своя цел. Сигурно си чул приказката за отрязаната глава. Та разделиш някого с живота, натикаш главата му в зобницата, занесеш я в първата кръчма, сложиш я на масата, срешеш я да изглежда хубаво и се запиеш. Пиеш три дена и чакаш. Чакаш, упорито чакаш, а на третия ден главата на масата изкрещява. Толкова време й трябва да разбере, че е мъртва. А на някоя — още повече. Много повече. Но това не го може всяка глава и всяка сабя. Трябва да си сръчен и да избереш хубав врат с високо поставена адамова ябълка като твоя, който е създаден за сабя. Сигурно вече са ти казвали това и не се съмнявам, че сабяджиите ти налитат; истински късмет е, че все още си жив, което искрено ме учудва. Не трябва да се страхуваш: аз не съм касапин, бърз съм, мога птица, както си лети, да наеба, пчела със сабя да съсека. Ако не бях такъв, отдавна над мен да расте трева вместо коса. Хайде кажи нещо, та да мога после да позная гласа ти.
Ала в същия миг от ужас Леандър изгуби гласа си. И това му спаси главата. Той обясни с пръсти на Исайя, че не може да продума, Исайя скочи на крака като опарен, замахна страшно със сабята и отсече едното ухо на Леандър, ала той не можа да изкрещи. Викът в него остана за някакво друго време. Беше се вцепенил. Тогава сабяджията плю, хвърли в снега един сребърник и яхна коня. Тръгвайки, каза:
— Това ти е за ухото. И за това, че отсега нататък ще те наричат едноухия… Сега си белязан и аз лесно ще те позная, в случай че ти се възвърне говорът.
Хората се делят на различни породи в зависимост от това какво желаят да забравят. Леандър стоеше неподвижно край своя строеж и вече не можеше да го познае. Съзнаваше, че дълго беше странствал, ала през цялото това време душата му бе стояла на едно място. Извади от торбата кора сух хляб, която още там, в манастира на езерото беше натопил в оцет и изсушил. Сега отново я накваси със сняг и от нея се изцеди една шепа оцет, с който той се уми. Огледа се наоколо. Водите под леда течаха и той се заслуша в гласовете им. Приближи се до едно място и прошепна няколко думи. Гласът на водата повтори като ехо дословно същото. Леандър се усмихна. Той каза една дума на гръцки, думата „теотокос“, и водата повтори думата на гръцки. Ако знаех латински, помисли си Леандър, можех да науча водата на латински. Водата беше като папагал. Можеше да учи. Вътрешната страна на водата, помисли си Леандър. Тогава над него прелетя птицата мършар, която ужасно вони и с вонята си убива и събаря от небето другите птици. Леандър се сепна от унеса или кошмара, погледна сякаш разсънен своя градеж, говорът му се възвърна напълно и той продължи да строи, сякаш нищо не се беше случило. Довърши новата църква, освети я както предишната и тя остана в спомените на този край като „Милковия манастир“.