Цветът на магията

Животното подуши пода за миг, а после изчезна в една дупка в най-отдалечения край на стаята.

Някъде по същото това време една гадателка, която живееше от другата страна на квартала и досега никак не й беше вървяло, случайно погледна в гадателската си стъкленица, нададе лек писък и до един час успя да продаде всичките си скъпоценности, цялото си най-разнообразно магическо снаряжение, повечето от дрехите си и почти всичко останало, което притежаваше и не можеше да се носи удобно върху най-бързия кон, който тя успя да си купи. Самият факт, че когато по-късно къщата й се срина в пламъците, тя пък умря в странно свличане на почвата в Планините Морпорк, говори красноречиво, че и Смърт2 също има чувство за хумор.

Почти в същия миг, когато пощенският плъх потъна в лабиринта от подземни пътеки под града, като бягаше напред, подчинен на непогрешим древен инстинкт, Патрицият на Анкх-Морпорк взе писмата, доставени тази сутрин от един албатрос. Той замислено погледна отново най-горното от тях и повика шефа на шпионите си.

А в „Пробития Барабан“ Ринсуинд зяпнал слушаше разказа на Двуцветко.

— И така, реших сам да проверя — говореше дребничкият човек. — Осем години спестявания — ето това ми струва пътуването. Но си заслужава всяка дадена половинка рину. Искам да кажа, ето ме, на. В Анкх-Морпорк — възпетият в разкази и песни. По улиците, които са познавали стъпките на Ерик Бялата Сабя. И Хран Варварина, и Бравд от Централните Земи, и Невестулката… Знаеш ли, всичко е точно така, както си го представях.

Смаяното лице на Ринсуинд бе застинало в ужас.

— Просто не издържах повече там отзад в Бес Паларджик — щастливо продължаваше да разказва Двуцветко, — да си седя ей тъй цял ден на бюрото и да събирам колонки с числа, и да чакам само едната пенсия накрая… Къде е романтиката във всичко това? Двуцветко, казах си аз, сега или никога. Не си струва само да слушаш приказки. Ти можеш да отидеш там. Сега му е времето да престанеш да се мотаеш по доковете и да слушаш разказите на моряците. Така че, съставих си един разговорник и си купих билет за следващия кораб за Кафявите Острови.

— Без пазачи? — промърмори Ринсуинд.

— Не. Защо? Че имам ли нещо, което си струва да се открадне?

Ринсуинд се прокашля.

— Ти имаш, ъ-ъ, злато.

— Някакви си две хиляди рину. Едва ли ще стигнат да преживее с тях човек месец — два. У дома, де. Предполагам, че тук ще ми стигнат за малко по-дълго време.

— Рину е една от тези големи златни монети, нали? — попита Ринсуинд.

— Да — Двуцветко обезпокоено погледна към магьосника над странните си лещи. — Как мислиш, две хиляди ще ми стигнат ли?

— Крррт — Ринсуинд изскърца със зъби, — т.е., да — достатъчно са.