Загадката на Листърдейл

— Благородна постъпка. Много необикновена и ви прави чест. Аз съм много благодарна. Но, естествено разбирате, че не можем да останем тук, нали?

— Очаквах това. Гордостта няма да ви позволи да приемете това, което вероятно ще охарактеризирате като „благотворителност“.

— А не е ли? — попита спокойно тя.

— Не. — отвърна той. — Защото в замяна искам нещо.

— Нещо?

— Всичко. — Гласът му прокънтя. Беше глас на човек, свикнал да властва.

— На двадесет и три години — продължи той — се ожених за момичето, което обичах. Година по-късно тя умря. От тогава съм много самотен. Много исках да намеря една жена… жената на моите мечти…

— Аз ли съм тази жена? Толкова съм стара, повяхнала — каза много тихо тя.

Той се засмя.

— Стара? По-млада сте и от двете си деца. Аз съм стар.

Сега пък тя се засмя. Тихо и звънливо.

— Вие? Вие сте още момче. Момче, което обича да се маскира.

Протегна ръце и той ги взе в своите.