Годеница

— Годеницата! Годеницата!

Получиха писмо от Саша от Саратов. С веселия си танцуващ почерк той пишеше, че пътешествието по Волга излязло много сполучливо, но в Саратов се поразболял, загубил гласа си и вече две седмици лежи в болницата. Надя разбра какво означаваше това, и я обзе предчувствие, равносилно на увереност. Беше й неприятно, че предчувствието и мисълта за Саша не я вълнуват така, както преди. Страстно искаше да живее, да се върне в Петербург и познанството със Саша сега вече й изглеждаше мило, но далечно, далечно минало! Цяла нощ не спа, на сутринта седеше на прозореца и все се ослушваше. И наистина долу се чуха гласове, разтревожена, баба й бързо започна да пита нещо. После някой заплака… Когато слезе долу, бабинка стоеше в ъгъла и се молеше, лицето й беше зачервено от плач. На масата имаше телеграма.

Надя дълго снова из стаята, заслушана в плача на бабинка, после взе телеграмата, прочете я. Съобщаваха им, че вчера сутринта в Саратов е починал от туберкулоза Александър Тимофеич — или просто Саша.

Баба й и Нина Ивановна отидоха в църквата да поръчат панихида, а Надя още дълго ходи из стаите и мислеше. Ясно съзнаваше, че животът й коренно се е променил, както искаше Саша, че тук е самотна, чужда, ненужна и че всичко тук й е ненужно, всичко предишно се е откъснало от нея и е изчезнало, сякаш е изгоряло, а вятърът е разпилял пепелта му. Влезе в стаята на Саша и постоя там.

„Прощавай, мили Саша!“ — мислеше си тя и пред себе си виждаше живот нов, широк, просторен и този живот, още неясен, пълен с тайни, я привличаше и зовеше.