Къщата с мансарда (Разказ на един художник)

— Веднъж на враната… Бог… — произнасяше тя високо и провлечено, навярно диктуваше. — Бог изпратил парченце сирене… На враната… Бог… Кой е? — викна тя изведнъж, чула стъпките ми.

— Аз съм.

— А! Извинете, но сега не мога да дойда при вас, занимавам се с Даша.

— Екатерина Павловна в градината ли е?

— Не, тя замина тази сутрин със сестра ми за Пензенска губерния, при леля ми. А през зимата ще отидат навярно в чужбина… — добави тя след известно мълчание. — Веднъж на враната… Бо-ог… изпратил парченце сирене… Написа ли го?

Излязох в антрето и без да мисля нищо, стоях и гледах към езерото и селото, а до мен достигаше:

— Парченце сирене… Веднъж на враната Бог изпратил парченце сирене…

И аз си отидох от имението по същия път, по който бях дошъл някога, само че в обратен ред: първо от двора в градината, покрай къщата, после по липовата алея… Там ме настигна едно момиченце и ми подаде бележка. „Разказах всичко на сестра си, тя настоя да се разделя с вас — прочетох. — Не бих намерила сили да я наскърбя с непослушанието си. Господ ще ви прати щастие, простете ми. Да знаехте колко горчиво плачем с мама!“

После тъмната алея със смърчове, падналата ограда… В нивата, където тогава цъфтеше ръж и се обаждаха пъдпъдъци, сега скитаха крави и спънати коне. Тук-таме по хълмовете ярко се зеленееше зимницата. Обзе ме трезво, делнично настроение, досрамя ме от всичко, което бях приказвал у Волчанинови, и пак ми стана скучно да живея. Като се прибрах вкъщи, стегнах багажа си и вечерта заминах за Петербург.