Милиард години до свършека на света
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Милиард години до свършека на света». Краткое содержание книги:
Това е повест за Избора, личния избор. Как да постъпим: да следваме убежденията си, когато заплашват нас, нашите близки или пък ни предлагат да ни купят, или пък да се предадем и да продължим напред, т.е. встрани, по криволичещите пътеки на поражението и компромисите…
Но изобщо не беше Арнолд Палич. Търкайки крака по гумената постелка, на прага стърчеше абсолютно непознат млад човек — с дънки и черна риза с навити ръкави и огромни слънчеви очила. Малянов забеляза също, че в края на площадката, до асансьора, се разтакават още двама, но веднага ги забрави, защото първият произнесе:
— От прокуратурата — и тикна под носа на Малянов някаква карта. Разтворена.
Много мило! — се стрелна в главата на Малянов. — Всичко е ясно. Трябваше да се очаква. Разстрои се. Погледна тъпо картата — снимка печати и подписи.
— Да, да — отрони той. — Разбира се. Моля. По какъв повод?
— Добър ден — вежливо поздрави младежът. — Малянов, Дмитрий Алексеевич?
— Аз.
— Ако разрешите — няколко въпроса.
— Моля, моля — отвърна Малянов. — Почакайте, разхвърляно е… Току-що станах… Може би в кухнята? Не, там сега е слънчево… Добре де, влезте, веднага ще разтребя.
Младият влезе в голямата стая и скромно спря на средата, като се оглеждаше без смущение, а Малянов надве-натри оправи леглото, намъкна ризата, обу си дънките и тръгна да вдигне завесите и да отвори прозореца.
— Седнете тук, във фотьойла… А може би ще ви е по-удобно до бюрото? Какво всъщност се е случило?
Внимателно прекрачвайки разхвърляните по пода листи, младежът се приближи до фотьойла, седна и сложи на коленете си папка.
— Паспорта ви, моля — каза.
Малянов затършува по бюрото, изрови паспорта и му го даде.
— Кой още живее тук? — попита младежът, разлиствайки паспорта.
— Жена ми… синът… Но сега ги няма. В Одеса са… На курорт… при тъщата.
Младежът сложи паспорта върху папката и сне очилата си. Един такъв обикновен, млад човек със семпла външност. Изобщо не прилича да е от прокуратурата, а по-скоро продавач. Или майстор от телевизионен сервиз.
— Да се запознаем — каза той. — Старши следовател Егор Петрович Зикин.
— Много ми е приятно — отвърна Малянов.
В този миг му хрумна, че той, дявол да го вземе, не е някакъв криминален престъпник, че той, дявол да го вземе, е старши научен сътрудник и кандидат на науките. И не е хлапак междувпрочем. Преметна крак връз крак, седна удобно и сухо каза:
— Слушам ви.
Игор Петрович повдигна папката, също метна крак връз крак, после отново постави папката на коляното си и попита:
— Познавате ли Снеговой Арнолд Палич?
Този въпрос не изненада Малянов. И той самият не знаеше защо, но така и очакваше — че ще го питат или за Валка Вайнгартен, или за Арнолд Палич. Затова пак така сухо отговори:
— Да. Познавам полковник Арнолд Палич.
— А откъде знаете, че е полковник? — веднага се заинтересува Игор Петрович.
— Как да ви кажа… — проговори Малянов колебливо. — Все пак ние се познаваме отдавна…
— Колко отдавна?
— Е, от пет години, да речем… Откакто дойдохме в този блок.
— И при какви обстоятелства се запознахте?
Малянов се напъна да си спомни. Наистина при какви обстоятелства? Дяволска работа… Може би когато за пръв път донесе ключа? … Не, тогава вече се познавахме…
— Хм — започна той, свали вдигнатия крак и се почеса по тила. — Знаете ли, не помня. Помня, че имаше такъв един случай. Асансьорът не работеше, а Ирина — това е моята съпруга — се връщала от магазина с покупки и с детето… Арнолд Палич взел мрежата и детето… Жената го поканила да влезе… Струва ми се, че нея вечер дойде…
— В униформа ли беше?
— Не — каза Малянов категорично.
— Тъъй… И оттогава значи се сприятелихте?
— Е, какво значи сприятелихме? Понякога идва, взема книги, носи книги… От време на време пием заедно по чайче… А когато заминава в командировка, оставя ключа у нас.
— Защо?
— Как защо? — каза Малянов. — Все някъде трябва… Всъщност защо? Ето това никога не ми е хрумвало… Тъй, сигурно за всеки случай…
— Сигурно за всеки случай — рече Малянов. — Например ще дойде някой от роднините му… или пък…
— А идвал ли е някой?
— Ами не… Доколкото си спомням, не. При мен във всеки случай никой не е идвал. Може би жената знае по този въпрос…
Игор Петрович кимаше замислено, после попита:
— А случвало ли се е да говорите за науката, за работата? Пак за работата?
— За чия работа? — мрачно попита Малянов.
— За неговата, разбира се. Той, струва ми се, беше физик…
— Нямам понятие. По-скоро ракетчик…
Още не беше свършил и го обхвана ужас. Тоест как така беше? Защо беше? Не донесе ключа… Господи, какво се е случило в края на краищата? Беше готов да закрещи с цяло гърло: «Тоест в какъв смисъл беше!», но в този момент Игор Петрович съвсем му взе акъла. Със стремителен жест на фехтовчик той бутна ръката му настрана и измъкна изпод носа му някаква чернова.