Специална мисия

Зад прозорците на щаб-квартирата на „Репликон“ във Вашингтон зад клоните на генетично модифицираните вечнозелени дървета се сипеше сняг. Шефът на службата за сигурност си играеше със светлинната писалка, облегнат назад в креслото си.

— Променили сте се, Юджин.

Той сви рамене.

— Имате предвид кожата? В дзайбацурия ще я оправят. Така или иначе това тяло страшно ми омръзна вече.

— Не, за друго говоря.

— Разбира се. Махнаха ми Пердето — безжалостно се усмихна той. — Но да караме нататък. Веднага щом станахме любовници с Юджини, успях да открия скривалището с резервоарите паралитичен газ и кодовете за достъп до тях. Непосредствено след това успях да обявя тревога и пуснах химията в херметизирания бункер. Елитът се втурна да се укрива в него, така че загинаха всички освен двама. Тях ги проследих и ги застрелях същата нощ. Дали е умрял киборгът Оуенс или не — това е въпрос на терминология.

— Значи завоювахте доверието на тази жена?

— Не. Това щеше да отнеме твърде много време. Просто я изтезавах, докато не се пречупи. — Той отново се усмихна. — Сега Синтезът може да направи своя ход и да вземе под контрол маите, както правите с всички други прединдустриални култури. Два-три транзисторни приемника ще срутят цялата структура като картонена кула.

— Приемете нашата благодарност — каза шефът на сигурността. — И моите лични поздравления.

— Задръжте ги за себе си — отвърна той. — Веднага щом ми спуснат ново Перде, ще забравя всичко. Ще забравя, че съм се казвал Симпсън. Че съм бил терорист, виновен за взрива в дзайбацурия Лейланд и за смъртта на осем хиляди души. По всички мерки аз представлявам смъртна заплаха за обществото и напълно заслужавам психично унищожение. — Той прикова събеседника си със студена, сдържана и хищна усмивка. — Но ще посрещна разрушението си щастлив. Защото сега познавам живота и от двете страни на Пердето. Защото сега съм сигурен в това, което преди само подозирах. Да бъдеш човек е гадна работа.