Какъв ще се завърнеш

— Скоро ли ще се върнеш? — попита Вита.

— Да. — И добави: — Честна мъжка дума.

Никой не се усмихна.

„Какво да кажа на мама? На нея й е най-тежко…“ Не можеше да измисли нищо.

Като безкраен старинен обоз по небето се нижеха облаци.

— Довиждане, сине. Желая ти успех във всички твои начинания.

Гласът й беше спокоен и думата „сине“ прозвуча естествено. Той разбра, че майка му го е приела такъв, какъвто е, и не се измъчва от въпроса какво е останало у него от онзи, когото бе родила. Тя не можеше да проумее метаморфозата му логически, дори и ерудицията й не би й помогнала. Тогава… къде е причината?

„Може би това трябва да се нарече майчина мъдрост — помисли той. — Оказва се, че не съм познавал собствената си майка.“

— Довиждане — каза сихомът, прегърна ги и трите и вече си представи как изведнъж ще се издигне остро нагоре, ще пробие облаците и ще полети през синевата.

— Бъди внимателен, Ант — боязливо промълви Ксана. — Не бъди безразсъден… Пак ще…

Не довърши. И тази недоизказана фраза увисна между тях като падащ камък, който още малко, съвсем мъничко, и ще удари болезнено някого…

. . . . . . . . . .

Ксана както и преди се бои за мен. Тя дори е забравила, че съм станал неуязвим. Значи и за нея аз съм предишният Ант.

. . . . . . . . . .

Смърт… Едно време така бяхме свикнали с това нещастие, че ни се струваше неотделимо от хората. Но и тогава се борехме против нея. Съумяхме да обезсмъртим човешките гласове на грамофонни плочи и магнитофонни ленти, облика — в скулптури и портрети. Създадохме безсмъртната памет на човечеството — книгите и филмите. Научихме се да разбираме кое в нас е главното и кое трябва да запазим от смъртта…