Хари Потър и сянката от планините (откъс)

Ох… Ами сега?

Хари все още не бе измислил никакъв начин как да накара вуйчо Върнън и леля Петуния да го пуснат на „Седемте езера“.

Сякаш белегът отново го парна.

Какво ли можеше да означава това? Всеки път, когато си помисляше за „Седемте езера“, усещаше това леко парване по челото. Да не би да беше някаква… магия? Не, едва ли! Нали на магьосниците бе забранено да правят магии в света на мъгълите. Единственият, на когото не му пукаше от такива забрани, бе лорд Волдемор, но той надали бе наблизо. Или това бе нещо като предупреждение за… за какво, наистина? Или пък белегът на челото му искаше да му подскаже нещо, да му даде някакава идея?

Но колкото и да се напъваше да измисли някакъв повод, достатъчно убедителен за пред семейство Дърсли, за да го пуснат да замине с приятелите си от училище, единственото което му идваше на ум, бе просто да избяга. Елементарно, на пръв поглед решение, но то влечеше непредвидими последици. Например: как да замине без метлата си? Защото въпреки, че магическата пръчка се бе озовала в ръцете му, неговата „Светкавица“ си беше останала заключена в онзи шкаф. Наистина, метлата не бе спомената сред необходимите принадлежности за лагера, но на какво щеше да лети, ако вземе ей-сега да избяга? Ами котелът? Нали това беше лагер-школа, как така ще се появи там без котел? Ами мантията, ами шапката? Нали на „Седемте езера“ щеше да има и други магьосници от други училища? Но имаше и далеч по-сериозни въпроси: Ако избягаше, нямаше ли да има после проблеми с училищното ръководство? Защото добри или лоши, семейство Дърсли бяха негови настойници… Ако избягаше, щяха ли после същите тези Дърсли, после да гу пуснат отново на „Пририт Драйв“ номер четири, поне за да си прибере останалите неща от шкафа?

Така че бягството, колкото и просто да изглеждаше то на Хари, не бе никак лесен избор. И все пак — имаше ли друг?

Този път чантата на Хари не тежеше никак — в нея сега той бе сложил само магическата си пръчка, грижливо увита в една чиста кърпа и сборника „Магии от ралични народи“, който се бе захванал да прочете. И друго нямаше. Другото бе Хедуиг с кафеза си.

Той остави чантата и кафеза до вратата на стаята си, отвори и крадешком се огледа. Навън не се мяркаше никакъв Дърсли. Тъкмо в този момент отдолу прозвуча пискливия глас на леля Петуния: