Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
„Ако можех да променя нещо“ — мислеше си Сабрина и докато гледаше как Ийън се стопява в мрака, топлият отпечатък на целувката му изстина от хладния вятър. Ако само можеше да бъде пак онова момиче, за което мечтите и надеждите бяха всичко… Но животът я беше променил.
Глава 2
— Котенце, той те гледа така, че за теб ще бъде детска игра да го подмамиш — каза Дънкан, когато Сабрина затвори вратата.
Тя се опита да си поеме дълбоко дъх, но въздухът се процеди в гърдите й като гъст сироп. Погледна бюрото — там върху дантелена покривка стоеше единствената вещ от дома им, която бе успяла да спаси — в орехова рамка имаше снимка на семейството пред белите колони на двуетажна тухлена къща. Това бяха нейните роднини и нейната къща. Сега всичко беше само спомен.
Сабрина разбираше жаждата на баща си за мъст. И тя искаше същото. По време на обсадата на Виксбърг двете с майка й живяха няколко месеца в една пещера. Когато се върнаха в Роузбрайър, откриха, че в дома им са настанени федерални войски. Местоположението на къщата беше стратегическо, тъй като от капитанския пост, разположен на покрива, се виждаше реката на север от Нечиз.
Сабрина и майка й получиха позволение да останат, но видяха само как войниците секат вековните дъбове и магнолиите, за да се топлят през зимата, как тъпчат розите, които бяха семейна гордост, и спят в леглата на братята й, почиващи сега някъде по бойните полета. Майка й почина от пневмония, а по дъбовия под на салона, който беше точно над стаята й, тропаха войнишки ботуши.
Само седмица след смъртта й къщата бе опустошена от пожар. Янките й казаха, че е злополука. Само че за Сабрина не беше тайна, че един от тях разби газена лампа в една от стаите, защото не му се удаде да спечели благоразположението й. Той просто не можа да приеме, че се е провалил пред една жена от Юга. Завинаги запомни пламъците, които ближеха прозорците на къщата, и гадната усмивка на лейтенанта. Те оставиха в съзнанието й незаличим спомен и я изпълниха с омраза.
Янките разрушиха дома й и трябваше да си платят за това — такава беше логиката, с която тя и баща й оправдаваха деянията си. Но сега, когато Ийън беше тук, този мотив й се струваше неубедителен.
Погледна баща си.
— Предпочитам да не играеш карти с мистър Тримейн.
Дънкан поглади единия край на мустаците си, рижи като гъстата му коса.
— И защо да не играя?
Как да му обясни какво изпитваше към Ийън? Към един янки!
— Той познава леля Керълайн.
— Че нея я познава половин Ню Йорк — Дънкан я погледна изпитателно. — Само не ми казвай, че тази е истинската причина.
— Може би просто се е уморила да краде — каза Еджи, която се бе разположила на долното легло. — Мястото й не е на корабите. Тя трябва да приеме поканата на мис Керълайн и да заживее почтено.
— Смяташ, че ще бъде много щастлива в гнездото на осите — отвърна Дънкан и погледна старицата гневно.
Еджи вирна носа си и на свой ред го изгледа ядосано.
— Ти сигурен ли си, че точно янките са твоят проблем?
— Мога и сам да се грижа за дъщеря си — рече той и тропна с юмрук по бюрото. — Няма нужда Кери да ми помага.
— Мисля, че е време вие с мис Керълайн да се помирите за доброто на Брина. Не можеш да казваш…
— Еджи, моля те! — Сабрина стискаше пулсиращите си слепоочия. Тези разправии й бяха познати до болка. Изкушението, което изпитваше при мисълта за поканата на леля й, не й даваше мира. Отново щеше да има дом и да бъде близо до Ийън. Но не можеше да приеме. Баща й хранеше твърде голяма омраза към сестрата на майка й, тъй като на младини тя го беше изоставила заради друг.
— Сабрина, не разбирам какво толкова намираш у този нещастник — обърна се Дънкан към нея.
Трябваше да го накара да проумее. През последните девет години споменът за Ийън й даваше сили да оцелее в един свят на разруха. В мечтите той я прегръщаше и закриляше и това беше единственото й спасение. В тези мъчителни и кървави дни имаше моменти, когато вече не знаеше дали Ийън изобщо е съществувал, или е просто плод на безкрайни детски фантазии.
— Ийън ми напомня каква бях някога — тя погледна баща си. — Спомням си каква исках да бъда, а сега виждам каква съм станала.
— По дяволите! — Дънкан отвори дъбовата врата с такъв замах, че тя се върна обратно и за малко не го удари, докато излизаше към палубата.
— Ама че темперамент! — вметна Еджи, приглаждайки кичур коса, който се бе изплъзнал от прошарените й кестеняви плитки, хванати в стегнат кок. — Дори и като млад гордостта го заслепяваше до такава степен, че не можа да разбере какво е добре за теб.