Златният век

Уорд му кимна и прекрачи през багажа, струпан по пода в подножието на леглата. Хелън беше в кабинката на майка си, помагаше на старата жена да изпие вечерния си бульон. Роситър, потейки се обилно, бе коленичил до махагоновия гардероб и със сгъваем лост откъртваше рамката на средното огледало. Парченца от гардероба се търкаляха по леглото му и по пода.

— Ще трябва да започнем да изнасяме тия неща утре — каза му Роситър. Уорд почака бащата на Хелън да се протътри край него и да влезе в кабинката си. Той си бе измайсторил на бърза ръка малка картонена врата и я затвори подире си с груба кука от прегъната тел.

Роситър го гледаше, намръщен сърдито.

— Някои хора имат късмет. Този гардероб е цяла напаст. Как можахме да решим да го купим?

Уорд седна на леглото си. Преградата притискаше коленете му и той почти не можеше да се помръдне. Вдигна очи, докато Роситър беше зает, и видя, че разделящата линия, която бе начертал с молив, беше скрита от наклонената преграда. Като се облегна на стената, той се опита да отмести преградата обратно, ала Роситър, изглежда, бе заковал долния й край за пода.

По вратата на външната кабинка се почука рязко — Джудит се връщаше от работа. Уорд понечи да стане, но после седна отново. „Мистър Уеринг“ — подвикна той тихо. Тази вечер старият беше дежурен.

Уеринг се дотътри до вратата на кабинката си и отвори нервно, като редеше нещо под нос.

— Нагоре-надолу, нагоре-надолу — мърмореше той. Препъна се в чантата с инструменти на Роситър и изруга гръмогласно, после добави многозначително през рамо: — Ако питате мен, тук има прекалено много хора. Долу са само шест, докато ние сме седем, а стаята им е със същите размери.