Сребърният каньон
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Сребърният каньон». Краткое содержание книги:
На разсъмване потеглих към Хатън Поинт с три недамгосани мулета, които щяха да носят покупките, като описах широк кръг за да поема пътя към града откъм противоположната на Ту-Бар страна.
Имах си едно наум, че Ту-Бар може да е под наблюдение, но след като поразгледах по границата на Уош реших, че те считат, че вече са притиснали здраво Бол и положението му е безнадеждно. А и вероятно не биха имали нищо против да го видят как тръгва за града… защото когато се върнеше, те вече щяха да са се настанили в собствения му дом.
Яздих няколко мили по дължината на Уош, като в един момент излязох на един тесен и неизползван път, и подкарах направо през равнината, като се придържах към ниските места, за да избягна евентуални любопитни погледи.
Оскъдната растителност на пустинята отстъпваше място на мескит и тревисти храсти. Утрото беше ярко, и слънцето скоро щеше да затопли земята. На два пъти на хоризонта изпъкнаха силуети на конници, но никой от тях не успя да ме види.
Градчето беше спокойно когато навлязох в него и аз обиколих магазинчетата на гърба на конюшнята за коне под наем и оставих мулетата си вързани за корала близо до задната врата на склада.
Излязох на улицата, запалих си цигара, а очите ми играеха на четири. Никой не даде признак да ме е забелязал, нито че му е известно да съм в града. Никъде не се виждаха Макларън, Канавал или Мойра.
Докато натоваря багажите целият плувнах в пот. Денят беше горещ и замрял, а хълбокът ми още се обаждаше. Лицето ми беше подпухнало, макар че вече не напрягах очите си, за да ги отворя, а черните отоци бяха преминали в мътносиньо и жълто. След като приключих поведох мулетата към канадските тополи в покрайнината на града и ги завързах така, че да мога всеки миг да потегля. После отидох в закусвалнята на Майка О’Хара. Имах две неща наум. Исках да се нахраня богато и да чуя последните новини.
Кий Чейпин и Канавал бяха вътре и вдигнаха глави когато влязох. Чейпин обходи с очи лицето ми, и ми е стори, че прочетох съчувствие в изражението му.
Канавал също го забеляза, но не коментира.
— Предложението ми е още в сила — каза той. — Можеш да работиш при нас.
— Благодаря. — Запасът ми от предизвикателство едва ли щеше да се свърши някога. Мулетата ми бяха натоварени и готови за тръгване, а запасите купени в града щяха да ни стигнат за три месеца, като се развличахме с малко стрелба и заколехме един или два бивола. — Мисля да се грижа за собствената си ферма.
Може би беше глупаво да се издавам. Може би трябваше да го запазя в тайна колкото беше възможно по-продължително време. Но тъкмо когато си отворих устата да говоря долових вратата да изскърцва зад мен и до ноздрите ми стигна ароматът на парфюм който вече познавах много добре. А може би именно заради това бях тук, за да видя Мойра, а не толкова заради яденето или новините.
От първия ден, когато я бях видял, винаги усещах близостта й. Нещо вътре в мен ми казваше, пращаше сигнали в кръвта ми, беше някакво чувство извън обичайното. Това беше жената на моя живот и аз го знаех.
Беше влязла в ресторанта зад мен и може би това ме беше накарало да си развържа езика, за да й съобщя, че аз не се бях изплашил или избягал, и че възнамерявах да остана, че бях започнал да градя темелите на къщата ни която щеше да ни приюти.
— Твоята собствена ферма ли? — Чейпин беше изненадан. — Да не свиваш гнездо тук?
Канавал не произнесе нищо, а само ме изгледа, но аз разбрах, че той вече знаеше. Видях разбирането в очите му и нещо наподобяващо уважение се появи в погледа му.
— Ставам фермер.
Изправих се и се огледах. Мойра ме гледаше с равен и втренчен поглед.
— Мис Макларън? — Махнах с ръка към свободното до мен място. — Ще се радвам, ако седнете до мен.
Тя се поколеба, после поклати леко глава и заобиколи масата да седне до Канавал, управителят на тяхното ранчо и дясната ръка на баща й.
— Ставаш фермер, така ли? — Канавал беше озадачен. — Не съм чувал да има наблизо свободни участъци.
— Мястото се намира на изток оттук… казва се Ту-Бар.
— Какво каза за Ту-Бар? — намеси се Руд Макларън, който беше последвал дъщеря си в ресторанта. Той заобиколи масата и застана до нея, като ме прониза със студения си и твърд поглед на солиден мъж.
Взех си чаша от подноса и я напълних с кафе.
— Мистър Бренан иска да ни съобщи, татко, че работи в Ту-Бар.
— Какво?