Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
— Значи си дошъл да търсиш някакъв китарист? Китарист, умрял преди шейсет години. Защо? Ти свириш ли на китара?
— Не — казах аз.
— Как получи писмо от брат си? — запита той. — Нали нямаш адрес?
— Беше писал до поделението — обясних аз. — Те препращат пощата ми в банката, където вложих парите от обезщетението. Когато тегля пари с телеграфен запис, получавам си и писмата.
Финли поклати глава. Записа нещо.
— Значи нощният автобус на „Грейхаунд“ от Тампа, така ли?
Кимнах.
— Пазиш ли си билета? — запита той.
— Сигурно е в торбата — казах аз. Спомнях си как Бейкър прибра всичките ми вещи в плика, а Стивънсън го надписа.
— Мислиш ли, че шофьорът те е запомнил?
— Може би. Все пак спря извънредно. По моя молба.
Чувствах се като страничен наблюдател. Положението ставаше все по-абстрактно. Предишната ми работа не се различаваше особено от тази на Финли. Имах странното чувство, че двамата с него обсъждаме някакъв страничен случай. Като колеги, които разчепкват заплетен казус.
— Защо не работиш? — запита Финли.
Свих рамене. Помъчих се да обясня.
— Защото не ми се работи. Работих тринайсет години и виж докъде стигнах. Мисля, че опитах да върша каквото ми казват, но всичко отиде по дяволите. Сега ще опитам както аз си знам.
Финли седеше и ме гледаше.
— Имал ли си неприятности в армията? — запита той.
— Не повече, отколкото ти в Бостън — отвърнах аз.
Той трепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Изкарал си в Бостън двайсет години. Сам ми го каза, Финли. Тогава какво търсиш в това затрито градче? Трябва вече да си пенсионер и да ходиш за риба. Нейде в Кейп Код или където ти душа иска. Какво е станало?
— Това си е моя работа, мистър Ричър — рече той. — Отговаряйте на въпросите.
Свих рамене.
— Питай армията.
— Ще я питам — каза той. — Хич не се и съмнявай. Да не са те изхвърлили дисциплинарно?
— Ако беше така, щяха ли да ми дадат обезщетение?
— Откъде да знам, може да не са ти дали пукната пара. Живееш като най-долен скитник. Уволниха ли те дисциплинарно? Да или не?
— Естествено, че не — рекох аз.
Той пак си записа. Замисли се.
— Как се почувства, когато те уволниха?
Аз също се замислих и вдигнах рамене.
— Никак не се почувствах. Бях в армията, вече не съм.
— Не се ли чувстваш огорчен? — запита Финли. — Изоставен?
— Не — рекох аз. — Трябва ли?
— Изобщо ли нямаш проблеми? — настоя той, сякаш трябваше непременно да имам.
Искаше ми се да му дам някакъв отговор. Но не ми хрумваше нищо. Служех в армията още от първия си ден на този свят. Сега бях навън. И се чувствах чудесно. Чувствах се свободен. Като че цял живот съм имал леко главоболие. И не съм го забелязвал, преди да изчезне. Единственият ми проблем беше как да си изкарвам насъщния. А това е сложна задача да се издържаш, без да загубиш свободата си. За шест месеца не бях припечелил нито цент. Там ми беше проблемът. Но нямах намерение да го споделям с Финли. Той би сметнал това за мотив. Би допуснал, че съм решил да си подсигуря волен живот, като ограбвам разни хора. По складовете. И после да ги убивам.
— Ами преходът май трудно се превъзмогва — казах аз. — Особено ако живееш тъй още от малък.
Финли кимна. Обмисли отговора.
— Защо точно теб уволниха? Сам ли поиска?
— Не се пиша доброволец за нищо — рекох аз. — Първо правило на войника.
Ново мълчание.
— Имаше ли някаква специалност? — запита той. — В армията.
— Най-напред обща служба — казах аз. — Такава е системата. После пет години охранявах секретната секция. А през последните шест години се занимавах с друго.
Оставих го да попита.
— С какво? — заинтересува се той.
— С разследване на убийства.
Финли се облегна назад. Изсумтя. Отново събра пръсти. Огледа ме и въздъхна. Приведе се. Посочи ме с пръст.
— Ясно. Ще те проверя. Взехме ти отпечатъци. В армията трябва да ги имат. Ще ти получим служебното досие. Цялото. С подробности. Ще се свържем с автобусната компания. Ще проверим билета. Ще намерим шофьора, пътниците. Ако казваш истината, скоро ще разберем. Може пък и да се отървеш. Естествено, това ще го решат някои подробности около точното време на всяка твоя крачка. — Той помълча и отново въздъхна. Погледна ме втренчено. — Аз обаче съм предпазлив човек. На пръв поглед не правиш добро впечатление. Скитник. Бездомник. Без адрес, без причини да бъдеш тук. Всичко, дето ми го наприказва, може да е шито с бели конци. Току-виж, се окажеш беглец. Може да си трепал хора наляво и надясно из десетина щата. Просто не знам. Едва ли очакваш да ти повярвам на честна дума. Пък и какво има за вярване в момента? Оставаш на топло, докато изясним всичко, разбрахме ли се?