Роза през зимата

Ирайн тръгна напред, за да оправи леглото на Фарел, а мъжът я последва и остави товара си върху пухения дюшек. Тя се наведе над брат си, развърза кърпата около врата му и разкопча ризата, а когато се изправи, сърцето й отново заби лудо, тъй като мъжът пак стоеше твърде близо до нея.

— Предполагам, че на брат ви ще му бъде по-добре без риза и ботуши. — Той я погледна и отново показа белите си зъби и лъчезарната си усмивка. — Да ги сваля ли?

— О, да, моля — отвърна тя. Сърцето й се стопли от усмивката и загрижеността му. — Но той е сакат. Бъдете внимателен с ръката му.

Мъжът се изправи и я погледна учудено.

— Съжалявам. Не знаех.

— Не трябва да се притеснявате, сър. Всъщност това стана по негова вина.

Веждите му се повдигнаха изненадано.

— Вие сте много великодушна, мис Флеминг.

Ирайн се засмя, за да прикрие объркването си.

— Брат ми е на съвсем друго мнение.

Усмивката му се появи отново, щом тя го погледна, а очите му спокойно обходиха нежните й черти и се задържаха малко по-дълго върху меките й червени устни.

Чувствата на Ирайн блуждаеха. Струваше й се, че плува извън времето и пространството. Като в сън тя виждаше зад тъмните мигли две ясни зелени очи, оградени със сиво кръгче около ирисите. Те излъчваха топлина, която отново зачерви бузите й и накара сърцето й да тръпне в гърдите. В себе си тя чувстваше, че не притежава достойнството и сигурността на знатна дама, ето защо се отдръпна и започна да подрежда стаята. През това време той се занимаваше с брат й. Тъй като всичко му идваше отръки и се справяше чудесно, тя не му предложи помощта си. Мълчанието им продължи дълго, стана мъчително и най-накрая тя се реши да го прекъсне. Опита с една бърза забележка:

— Досега денят беше направо отвратителен.

— Да, да — съгласи се той със същата находчивост. — Наистина ужасен ден.

Дълбокият тембър на гласа му отново разлюля гърдите й и Ирайн се опита да открие недостатъците му. В сравнение с досегашните кандидати, които й бяха представяни, този беше почти съвършен, и то дотолкова, че въздействаше почти непоносимо върху сетивата й.

Когато Фарел остана само по бричове, мъжът се дръпна от леглото на брат й и се приближи към нея, носеше ризата и ботушите му в ръка. Тя посегна, за да ги вземе, и се уплаши до смърт, когато пръстите му стиснаха нейните. Това беше една радостна уплаха, която разкъсваше нервите й. В съзнанието й се появи мисълта, че с нито един от предишните си кандидати не е имала толкова близък контакт.

— Страхувам се, че до пролетта времето все ще бъде такова — каза тя припряно. — Тук, на север, в този сезон сме свикнали с проливните дъждове.

— Затова пролетта ще ни се види още по-хубава — отвърна той с леко кимване.