Двойната звезда

Нилс поривисто я дръпна към себе си, заби нос с топлата извивка на шията й.

— Ние сме мъртви, Лида, разбираш ли, отдавна сме мъртви! Още тогава ни погребаха. С музика и речи. То не беше изпращане, беше си истинско погребение. Зина го усети, затова се и отказа. Тя знаеше, че за мъртвите няма връщане.

Лида полека отмахна брадата му, която бе закрила половината й лице. Поглади я, спря за миг, сякаш обмисляше ползата от жеста си, после внимателно продължи да я милва.

— Не е вярно. Ние погребахме тях, Нилс. За нас изгледите да се върнем бяха реални, но за тях надеждата да ни дочакат не съществуваше.

— Мъртви сме, Лида, мумии, музейни чучела!

— Ти не си, теб те дочакаха. И вече си й простил.

— Лошо е, че не разрешаваха да си имаме дете!

Тя престана да милва брадата му. Устата й се втвърди, сви се, за да преглътне нещо. Но той и не очакваше думи от нея, заслушан в себе си, където волята му се размърдваше в неясно, безпосочно движение, топло и душно като извивката на шията й. Предпазливо се отдалечи от нея, изправи се. Лида приседна на петите си. Той дълго оглажда измачканата си куртка, мъчейки се да подчини онова движение в себе си. Когато срещна очите й, те му се сториха мъртви.

— Отиваш ли?

— Не там, където ме пращаш. Първо ще махна брадата, после ще питам в Центъра кога излита следващият звездолет. Дано има място.

— Нилс — спря го въпросът й вече на пътечката. — Само за себе си ли ще питаш?

Той издуха космите от устните си.

— Не, само за теб. И ще чакам да видя дали ще избереш Нилс Вергов за партньор.