За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Ще кажете — хайде, стига вече гевезене. И ние сме българи, и ние сме хартисвали непосрещнати в чужбина. Като си пратен в командировка, все имаш потребен долар в джоба си, все можеш да наемеш едно такси, все можеш да му кажеш на какъвто и да е език: „Българско посолство“ — всеки шофьор ще те разбере за какво става дума. Мо̀ре, всичко е така, но само донякъде.
Защото първо — такситата в Япония са много скъпи и съвсем не са за джоб като моя, а летището, на което съм кацнал, е на седемдесет километра от Токио. Това е едно. Ала има и второ, и трето. Чел съм, чувал съм, а и сам се убедих, че в Япония на един таксиметров шофьор да му кажеш името на едно посолство — може нищо, ама абсолютно нищо да не му говори. И адрес да му подадеш, пак тая. Защото в Токио няма адреси. Не вярвате, нали? Повечето от японските улици нямат имена, повечето от къщите нямат номера. Това го бях чул някъде, ама и аз като вас, не повярвах. Все си мислех, че някой ме вкарва в колебание относно вездесъщността на японското чудо. Така че и от чисто финансови съображения, и от чисто японски други такива — номерът с таксито не ставаше.
Въртя се точно като обран поп на прочутото с лукса си токийско летище, името на което още не зная и още нямам нито време, нито настроение да науча. Стиснал съм, изглежда доста яко дръжката на количката, защото по едно време усетих, че ръката ме боли. Отпуснах я малко… Този номер с таксито, колкото и да не става, все пак е спасение. Ала защо да си хвърля всичките парици за едно такси, ей така изведнъж, преди да съм опитал другите възможности…
Мамка ти и бюрокрация! Мамка ти и безотговорност! Да те изоставят сам-саменичък на чуждо летище и да се чудиш сега кой път да хванеш…
Седях тъй, що седях, помня, че що се отнася до късмета си, напопържих го не само с общоизвестните народни умотворения, но и на доста наречия, които съм запомнил, като обикалях на лов по различните райони на България и изучавах демографията и необятността на българската национална псувня…
Псувах го пущинския му късмет, мачках го с обувка, разтривах го, задето се показва толкова постоянен. И се оглеждам. Около мен лъскаво, колкото щеш. Но на мене сега не ми е до лъскавото. Часът е три след пладне. Докога ще дремя тука и най-важното — какъв ще го хвана, като се надремя. Отворих тефтерчето, намерих телефона на кореспондента на БТА. Слава богу, събрал съм толкова акъл в София, намерил съм между две от стоте заседания, на които съм присъствувал последния месец, време да запиша няколко толкова важни сега цифрици.
Джани Родари беше написал едно много хубаво стихотворение за цифрите. Ако бях Джани Родари, сега щях да напиша не едно, ами десет. Цяла стихосбирка щях да им посветя… Какво страшно, какво голямо, какво почтено нещо могли да бъдат няколко цифри, турени зад името на един български кореспондент в една далечна, екзотична и пълна с японски чудеса, непроницаема Япония…
Дотука никакво чудо не съм видял. Ако това, че дремя на летището и никой не ме посреща, на някой може да му се види чудо, то не е японско, а чисто българско чудо. И не е никакво чудо, ами една доста позната работа, която може да ти се случи и на софийската гара, и в Куртово Конаре, и в Долни Главанак Хасковско…
Ала първите две чудеса ще се случат много скоро. Но преди още да реша какво е чудо и какво не, аз трябва да си опиля критерия, да го тръкна в гащите си, с брус да го мина, та да се подостри и лъсне. Критерият може да бъде само един и никакъв друг. Първо на първо, като как това, което предстои да ми се случи, може да стане в България? И второ, другите страни и народи, които съм обикалял, като ги сравня с онова, което Токио ще ми покаже и разкаже за себе си, как ще изглеждат?
Стоя така, както споменах, като обран поп, и гледам доста объркан и безпомощен… „Велика цивилизация — ми казваха приятели, — ще видиш, високо ниво…“ Щом съм в такава висока цивилизация, казвам си, няма да е трудно да се оправя. И тъй като съм много слушал и чел за прословутата японска любезност, решавам, че колко му е — ще направя опит за контакт с тази азиатска цивилизация — в лицето на ония две момичета в сини блузки и сини барети, които седят под надписа „Информация“… Надписът е на английски, а моят английски дотолкова стига…
Не зная как е изглеждал Бай Ганьо по гарите на Европа и хич не се смятам за Бай Ганьо. Нито себе си, нито своя жив съвременник. Ала все пак, мисля си, между Бай Ганьо и мене — строителя на социализма, българския журналист, колкото и да няма нищо общо, все пак има две неща, които са общи и ще останат завинаги общи. Бай Ганьо е българин, че даже и балкански… Аз също съм чист българин — и от Балкана, макар че не съм се писал Балкански. Второ — и той, и аз сме в чужбина и имам: багажец — много малко, ала имаме, и той, и аз се чудим как да го пазим този багажец — от ръка, която може да посегне към него…