Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
— Ваши врагове? Но защо? — учуди се Хоукмун.
— По-късно ще обясня. — Призрачният човек полетя над пода и накрая увисна пред Хоукмун. Младият дук почувства странен натиск върху тялото си и неочаквано се издигна във въздуха. Въпреки прозрачния си вид човекът-призрак притежаваше далеч повече сила от обикновения смъртен. В този момент от сенките изплуваха още две призрачни създания, едното вдигна Оладан, а второто разтвори ръце и от дланите му лумна ослепителна светлина, която затрептя по стените на тъмницата и озари цялото помещение. Хоукмун забеляза, че призрачните хора са високи и стройни, с аристократични лица и очи бели като на слепци.
Първоначално бе предположил, че жителите на Сориандум се движат свободно през стените, но сега видя, че са се спуснали от широк отвор в тавана, зад който започваше тъмен тунел. Може би в далечното минало от тук са спускали вързопите със стоки.
Ето че призрачните хора се издигнаха към гърлото на тунела и влязоха в него, а далеч над тях се виждаха мъждукащите в небето звезди и лъщящата месечина.
— Къде ни отнасяте? — прошепна Хоукмун.
— В едно безопасно място, където ще можем да ви освободим от веригите — отвърна човекът, който го носеше.
Когато стигнаха горния край на тунела и почувстваха хладния полъх на нощта в лицата си, групата спря, а третият член, останал без товар, продължи напред, за да провери дали отвън не се спотайват гранбретанци. После даде знак на останалите да го последват и те продължиха да се носят из разрушението улици на потъналия в мълчание град, докато накрая спряха пред една най-обикновена на вид триетажна сграда, която изглеждаше малко по запазена от останалите постройки, но пък бе лишена от врати, или прозорци на първия етаж.
И отново призрачните хора вдигнаха Оладан и Хоукмун и ги пренесоха през широкия прозорец на втория етаж във вътрешността на къщата.
Стаята, в която се озоваха, бе съвсем оголена.
— Какво е това място? — запита Хоукмун все още объркан от преживяното.
— Тук сме се настанили — отвърна призрачният човек. — Не сме много. Вярно е, че живеем векове наред, но не можем да се възпроизвеждаме. Такава беше цената, която заплатихме, за да се превърнем в това, което сме сега.
В това време през вратата проникнаха още няколко призрачни фигури — не само на мъже, но и на жени. Всички бяха с крехки, стройни тела и красиви, фини черти, нямаха никакви дрехи и на пръв поглед изглеждаха изтъкани от полупрозрачна, млечновата субстанция. Лицата и телата им изглеждаха недокоснати от времето и от тях се излъчваше такова спокойствие, че Хоукмун почувства как неусетно се отпуска.
Един от новодошлите носеше миниатюрен инструмент, не по-голям от кутрето на Хоукмун. Той докосна с него катинарите, с които бяха заключени веригите. Един по един тежките катанци изщракаха и само след минута Хоукмун и Оладан бяха свободни.
Хоукмун седна и разтърка схванатите си мускули.
— Благодаря ви — каза той. — Спасихте ме от неминуема зла участ.
— Щастливи сме, че ви бяхме от полза — отвърна един от призрачните, който се отличаваше с малко по-нисък ръст. — Аз съм Ринал, бивш главен съветник в управата на Сориандум. — Той се приближи със засмяно лице. — Всички се питаме, дали на свой ред и вие бихте се съгласили да ни помогнете.
— С удоволствие ще сторя всичко, което е по силите ми, за да се отплатя за помощта ви — отвърна с готовност Хоукмун. — Та какво се иска от мен?
— Става дума, че ние също сме заплашени от странните войни, с техните зловещи маски на чудовища — каза му Ринал. — Защото те са намислили да изтрият от лицето на земята Сориандум.
— Да го изтрият? Но защо? Този град не ги заплашва с нищо — пък и е твърде отдалечен, за да събужда апетитите им.
— Не съвсем — поклати глава Ринал. — Ние подслушахме разговорите им и узнаехме, че Сориандум им е нужен със строго определена цел. Намислили са до построят някаква висока кула, която да побира стотици от техните летящи машини. А от тук ще изпращат тези машини в още по-далечни страни, където да участват в предстоящите сражения.
— Ясно — промърмори Хоукмун. — Сега вече всичко си застава на мястото. Затова значи са избрали именно д’Аверк, който е бивш архитект, да оглавява тази мисия. Наоколо има достатъчно строителен материал, който ще използват за да построят база за орнитоптерите, а от друга срана мястото е достатъчно затънтено, та никой да не разкрие замисъла им. И този път Тъмната империя се готви да изненада своите противници с неочакван ход. Трябва да бъдат спрени!
— Трябва, дори за да бъдем спасени ние — продължи Ринал. — Защото, виждате ли, ние сме неразривно свързани с този град, далеч повече, отколкото бихте могли да си представите. Ние съществуваме като едно цяло. и ако градът бъде разрушен, с него ще загинат и жителите му.