Вълча кръв

Ето че се спира, цялата се напъва като стрела и души влажния въздух. Усеща, че плячката е наблизо, и бавно, крачка по крачка се приближава към мястото, откъдето излезе преди малко сърната. Вече едва я забелязвам как, легнала на земята, тя бавно пълзи из високата трева. Неочаквано за мен само няколко метра пред лисицата се изправя на високите си крака малко сърненце. „Ме-ее“ изписква малкото с тънкото си гласче и се оглежда да види някъде наблизо майка си.

Лисицата също се оглежда, след това прикляква и се готви да скочи.

Да върви по дяволите сръндакът. Изругавам тихо и вдигам пушката. Улавям лисицата на мушка и миг, преди да натисна спусъка, окулярът на далекогледа се изпълва от чуждо тяло с керемиденочервен цвят. Поглеждам учуден — сърненцето някъде е изчезнало, а на неговото място стои едър сръндак.

Та това е той, моят, търсеният от мен застаряващ мъжкар! Свалям пушката и вдигам бинокъла. Не, сега в конфликта нямам право да се забърквам. Тихо въздишам и покорно приемам ролята на свидетел и съдия.

Старата опитна лисица ядно ръмжи. Лакомата хищница може би вече смяташе, че е необходим само един точен скок, за да се сдобие с лесна плячка. А ето, че се срещна с бащата. Той също е възрастен, опитен в двубоите и не се страхува да застане срещу жестоката лисица. Озлобена, тя не иска да отстъпи без бой и показва зъбите си. Но сръндакът не чака да го захапе за гърлото, бързо навежда глава и напада първи. Лисицата се търкаля в тревата като парцалена топка. Отскача встрани, изправя се и скача, захапва мъжкаря в слабините. Той се изправя, извива глава и с цялата тежест на едрото си тяло скача върху лисицата. Кокалите й пращят под острите копита, тя се претъркулва няколко пъти и, зашеметена, бавно се надига. Но сръндакът е до нея с острите си рога. Няколко пъти я подбира и блъска в хълбоците, докато хищницата не подвива опашка и с последни сили не побягва към храстите. Сръндакът се изправя в средата на полянката, вдига високо глава и с едно око наблюдава лисицата. Тя облизва раните си в храсталака и злобно ръмжи, поглеждайки от време на време към едрото животно. Ще трябва да опита на друго място, хитрушата. Днес не й провървя, още от сутринта съдраха кожуха й, а какво ще се случи до вечерта, никой не знае.