Итън Бранд (Глава от несполучлив роман)

Сякаш за да се добави и чарът на познатото и обикновеното, с готовност внасян от природата в подобни сцени, по шосето затрополи дилижансът и водачът наду клаксона, а ехото поде звука и го превърна в красива, разнообразна и богата мелодия, за която човекът, първоначално предизвикал звука, нямаше голяма заслуга. Огромните възвишения изпълняваха заедно концерт, като всяко поотделно се включваше със своя въздушно-нежна мелодия.

Лицето на малкия Джо мигновено грейна.

— Скъпи татко — извика той и заподскача напред-назад — странният чичко си е отишъл и небето и планините като че са доволни от това.

— Да — изръмжа варджията и изруга, — но той е оставил огънят да угасне и заради него няколкото ми тона вар навярно са отишли по дяволите. Само да ми падне отново този приятел, ще ми се прииска да го бутна в пещта.

С дългия прът в ръка, той се изкачи до върха на варницата. Само след миг извика на сина си.

— Ела тук, Джо!

Малкият Джо изтича горе и застана до баща си. Мраморът бе претопен идеално в снежно-бяла вар. А на повърхността, в самия център, също снежно-бял и напълно превърнат във вар, се виждаше скелет в позата на човек, който след дълги терзания се е отпуснал за продължителна почивка. Странно, но сред ребрата бе очертана формата на човешко сърце.

— Нима сърцето на този приятел е било от мрамор? — възкликна Бартрам, удивен от явлението. — Във всеки случай, то като че се е превърнало в особено добър вид вар. И като прибавя всички кости, варницата ми е с няколко килограма по-пълна.

При тези думи грубият варджия вдигна пръта си и като го хвърли върху скелета, натроши на парчета останките на Итън Бранд.