Студени играчки са звездите

Какъв дявол те докара тук, мъничък влечугоид? За теб не е било проблем да отвориш кодираните ключалки. Какво са милион комбинации за същество, изпреварващо по скорост на мислене всеки земен компютър и способно да се свърже директно към електронните схеми… Но защо си хукнало към безумието?

Джампът е блажена вечност само за нас, хората.

Нито едно извънземно не е способно да понесе скока през опаката страна на пространството и да запази здравия си разум. Това беше установено преди двайсет години, когато патрули на хиксоидите задържаха край Сириус американска совалка и се състоя същият този дългоочакван Контакт.

И това спаси човечеството.

Ние заехме онази странна ниша, която беше свободна в галактическата йерархия на расите. „Бързоходните платноходи“ на космоса… За извънземните пътят от звезда до звезда трае месеци. За нас — часове или минути. Да работиш като превозвач не е най-приятната роля.

Но поне ни дава свобода.

Влечугоидът продължаваше да стене и да потрепва в ембрионалната си поза. Невъзможно беше да си представя какво става с него… Нечовешка психика, а сега — и нечовешко безумие. Хубавото е само, че изчислителите са едни от най-слабите и беззащитни същества в космоса.

Протегнах ръка и докоснах меките като кадифе люспи. Влечугоидът потрепна под дланта ми, сплеска се, измъкна малките си лапички.

— Глупаче си ти, глупаче… — прошепнах.

Изчислителят леко се тресеше, обръщаше се. Приличаше на едър варан или по-скоро на броненосец. Топлокръвен, май снасящ яйца… познаваме слабо небесните си съседи.

— Какво да правим сега, а? — попитах аз. Зад гърба ми компютърът писукаше, искаше поредния диск. Нищо, ще потърпи. Жизненоважната информация вече е въведена.

Влечугоидът най-накрая изправи тънката си шия, отлепяйки триъгълната си главица от коремчето. Сивите зрителни мембрани трепнаха и се надигнаха.

Очите на изчислителя бяха нежносини, кривогледи.

— На теб вече ти е все едно — казах аз, опитвайки се да отместя поглед. — А на мен сега не ми мърда трибунал. За отвличане на извънземно. Кой ще повярва, че си се качил сам в совалката?

Тясната уста на влечугоида се отвори, разкривайки равните дъвкателни плочки.

— Не, не, не… — прошепна изчислителят.

Побиха ме тръпки. Отскочих, завъртях се и спрях при тавана. Увиснах над шкафчето, прицелен във влечугоида.

— Не ме у-би-вай… — Съществото, което би трябвало да е обезумяло, се вкопчи с лапичките си в пакета с парадната униформа. Чу се звук от разкъсващ се полиетилен. — Чо-ве-ко, не у-би-вай, важ-но е и за два-ма-та.

Какво ли костват тези думи на влечугоида с неговите миниатюрни бели дробове и неразвити гласови струни? Изчислителите винаги са общували на равнище електромагнитни импулси. Живите компютри на космоса. Същите слуги като нас.