Жан-Жак Русо

Ако приемем изповедите на Русо за роман на неговия живот, трябва да изтъкнем още веднъж, че той обладава и чертите на плутовския роман, и авантюрния дъх на Льосажовия „Жил Влас“ (една книга, към която Русо остава обаче безразличен), и сантиментално-възвишените акценти на написаната преди това „Нова Елоиз“. Но той е нещо много повече от всички тях, защото повествува простата истина за един велик и в подемите си, и в паденията си човешки живот, отдаден в служба на човечеството. Този непринуден разказ е едновременно автопортрет, хроника на една епоха и вълнуващ летопис на драматични човешки терзания. Светлината, която хвърля върху обществения и литературния живот на предреволюционна Франция, не без основание се сравнява от някои с титаническото дело на Балзак от „Човешка комедия“.

В центъра на „Изповеди“ се извишава самотната и неразбрана фигура на безсмъртния женевски философ, останал недооценен от съвременниците си. На него изследователите са посветили вече десетки томове, които навлизат в лабиринтите на душевността му и събират чертичка по чертичка противоречивия му образ. Любвеобилен и егоцентричен, свенлив и дързък, мнителен и добродушен, злопаметен и всеопрощаващ, благороден и мерзък едновременно, той се възправя пред очите ни в цялото си прекрасно единство на жив човек, който се стреми да познае и осмисли пълнотата на битието. Той е мъчително раздвоен между съзнанието за изключителността на своята личност и моралното изискване историята на неговите страдания и стремежи да послужи като нравствен пример за поколенията. В тази трудна битка между Русо-разказвача и Русо-моралиста побеждава художникът. Неговото тържество е превърнало „Изповеди“ в шедьовър, който вече двеста години не престава да вълнува читателя, защото прави земен и разбираем образа на философа, прекрачил сковаващите го рамки на своята епоха и поднесъл към нас, своите далечни потомци, вдъхновените си мисли, изтъкани от слънце и бъдеще.