Случаят, разкрит от доктора
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Кошмари и съновидения #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Жишев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Случаят, разкрит от доктора». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Андрей Жишев, 1994
След това, тишина.
Четиримата — лейди Хъл и тримата й сина, които трябвало да се превърнат съвсем скоро в просяци със синя кръв — се спогледали също в тишина. Котката отново измяукала в кухнята и лейди Хъл казала, че ако икономката не даде на тази котка паничка мляко, вероятно щяла да го направи тя самата. Казала, че самият звук ще я подлуди, ако й се наложи да го послуша още известно време. Излязла от салона. След няколко секунди, без да разменят нито дума и тримата сина също излезли от салона. Уилям се качил в стаята си на горния етаж. Стефан тръгнал към музикалния салон, а Джори отишъл да седне на една пейка под стълбата, където, разказал той на Лестрейд, отивал от най-ранно детство, когато бил тъжен или имал трудни проблеми, върху които да размишлява.
Не минали и пет минути и от кабинета се разнесъл вик. Стефан изскочил от музикалния салон, където чукал отделни клавиши на пианото. Джори се сблъскал с него на вратата на кабинета. Уилям бил слязъл наполовина по стълбите, когато ги видял да влизат в кабинета, а Стенли, камериерът, излязъл от гардеробната на лорд Хъл и за втори път се приближил до парапета. Стенли е дал показания, че е видял Стефан Хъл да влиза в кабинета, Уилям да слиза по стълбата и почти да пада на мрамора, а лейди Хъл излязла от вратата на трапезарията, като продължавала да държи в ръка кана мляко. След няколко секунди и останалите прислужници се събрали.
Лорд Хъл бил паднал по очи върху писалището, а тримата братя стояли около него. Очите му били отворени, а погледът в тях… предполагам, че е бил пълен с изненада. Отново Ви казвам, че ако желаете, можете да приемете или да отхвърлите моето мнение, но на мен определено ми се стори, че това е изненада. В ръцете си стискал завещанието… старото. От новото не е имало и следа. А в гърба му е имало забита кама.
Като каза тези думи, Лестрейд почука на кочияша да продължи.
Влязохме в къщата, на чийто вход бяха застанали двама полицаи, с толкова каменни лица, сякаш бяха стража в Бъкингамския дворец. От входа започваше дълъг коридор, покрит с черни и бели мраморни плочи, като шахматна дъска. Те водеха към отворена врата в дъното, пред която бяха застанали на пост още двама полицаи — входа на злополучния кабинет. Наляво бяха стълбите, а надясно две врати: дневният салон и музикалният салон, предположих аз.
— Семейството се е събрало в дневния салон — каза Лестрейд.
— Добре — каза внимателно Холмс. — Но може би ще е по-добре, ако ние с Уотсън огледаме първо мястото на престъплението.
— Да дойда ли с вас?
— Може би не — каза Холмс. — Изнесено ли е тялото?
— Когато тръгвах за вашето жилище още беше тук, но сега сигурно вече го няма.
— Много добре.
Холмс тръгна. Аз го последвах. Лестрейд извика:
— Холмс!
Холмс се обърна с повдигнати вежди.
— Няма тайни плъзгащи се стени, няма тайни врати. За трети път казвам, ако искате вярвайте на думите ми, ако не искате недейте, Ваша работа.
— Предполагам ще изчакам, докато… — започна Холмс и в този момент започна да диша учестено. Той бръкна в джоба си, намери салфетка, най-вероятно отнесена по грешка от гостилницата, в която бяхме обядвали предната вечер, и мощно кихна в нея. Погледнах надолу и видях огромен котарак с белег, който бе толкова не на място в този огромен коридор, колкото щеше да е някое от онези хлапета, за които си бях помислил по-рано, ако бе започнало да се мотае в краката на Холмс. Едното му ухо бе плътно прилепнало към оголения череп. Другото липсваше, изгубено в някоя отдавнашна улична битка, помислих си аз.
Холмс кихна няколко пъти и се опита да изрита котката. Тя се отдалечи с укорителен поглед, а не с ядосано съскане, каквото би очаквал човек от толкова старо и опитно животно. Холмс погледна Лестрейд над салфетката с укор и насълзени очи. Лестрейд, който бе останал съвсем невъзмутим, подаде главата си напред и се ухили маймунски.
— Десет, Холмс — каза той. — Десет. Къщата е пълна с котки. Хъл умирал за котки. — С тези думи, той се отдалечи.
— От кога имаш това страдание, стари приятелю? — попитах аз. Бях леко обезпокоен.
— Винаги съм бил така — каза той и отново кихна. Думата алергия почти не беше позната преди толкова години, но неговият проблем бе именно такъв.
— Искаш ли да си тръгваме? — попитах аз. Веднъж бях свидетел на случай почти на задушаване, в резултат от, подобна непоносимост, в онзи случай бе към овце, но във всяко друго отношение непоносимостта бе съвсем сходна.
— На него това определено ще му хареса — каза Холмс. Нямаше нужда да ми казва кого има предвид. Холмс кихна още веднъж (на обикновено бледото му чело се появи голяма червена ивица) и след това минахме между двамата полицаи, застанали на входа на кабинета. Холмс затвори вратата след себе си.