Музика на душата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #16
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музика на душата». Краткое содержание книги:
Да. В семейството има Смърт. Трудно е да пораснеш нормално, когато собственият ти Дядо язди бял кон и размахва коса — особено пък, ако трябва да наследиш семейния бизнес, а всички те бъркат с Феята, която събира Зъбчетата на Децата. И особено, ако трябва да се изправиш лице в лице с новата, завладяваща музика, заляла Света на Диска.
Тя не признава закони.
Тя променя хората.
Нарича се „Музика С Камъни В Нея“. Има ритъм и на нея може да се танцува, само че…
Тя е жива. И никога няма да умре.
Колън махна с ръка с вялото, въртеливо движение на някой, който прави предварително проверено предположение.
— Два, три дни — отвърна.
Заобиколиха корпуса на Невидимия Университет и поеха по „Гърбините“, прашна малка уличка, по която нямаше много движение, нито амбулантна търговия, и следователно беше много предпочитана от Стражите като място, където да се скрият, да изпушат по един тютюн и да изследват дебрите на съзнанието.
— Нали знаеш сьомгата, сержант — рече Ноби.
— Да, това е риба, която знам.
— Нали знаеш, че продават парченца от нея в консерви…
— Доколкото знам, да.
— Амии… как така всичките консерви са с еднакъв размер? Сьомгата става по-тънка в двата края.
— Интересна забележка, Ноби. Аз мисля…
Стражът се спря и се взря през улицата. Ефрейтор Нобс проследи погледа му.
— Онзи магазин — рече Сержант Колън. — Онзи магазин ей там… там ли беше вчера?
Ноби погледна към лющещата се боя, към малкото потънало в мръсотия прозорче, паянтовата врата.
— Разбира се — каза. — Винаги си е бил там. Там е от години.
Колън пресече улицата и потърка мръсотията. Тъмни сенки едва се виждаха в мрака.
— Е, добре — промърмори. — Само дето… струва ми се… беше ли вчера тук от години?
— Добре ли си, сержант?
— Да вървим, Ноби — каза сержантът, докато се отдалечаваше колкото можеше по-бързо.
— Къде, сержант?
— Където и да е, само не тук.
В тъмните купища стоки нещо усети отдалечаването им.
Имп вече се беше възхитил на сградите на Гилдиите — величествената фасада на Гилдията на Убийците, великолепните колони на Гилдията на Крадците, димящата и въпреки това внушителна дупка, където Гилдията на Алхимиците се беше помещавала до вчера. Е, следователно, истинско разочарование беше да установи, че Гилдията на Музикантите, когато най-сетне я откри, дори не беше и сграда. Представляваше само няколко сбутани стаички над една бръснарница.
Седна в боядисаната в кафяво стая и зачака. На отсрещната стена имаше надпис. Гласеше: „За Ваше Удобство И Улеснение Няма Да Пушите“. Имп никога през живота си не беше пушил. Всичко в Лламедос беше прекалено влажно, за да може да се пуши. Но внезапно го обзе желание да опита.
Единствените други посетители в стаята бяха един трол и едно джудже. Не се чувстваше никак уютно в компанията им. Не откъсваха очи от него. Най-после джуджето рече:
— Ти елф ли си?
— Аз? Не!
— Приличаш малко на елф в главата.
— Изобщо не съм еллф. Честна дума.
— Откъде си? — попита тролът.
— Лламедос — отвърна Имп. Затвори очи. Знаеше какво правят тролите и джуджетата по традиция на хората, заподозрени, че са елфи. Гилдията на Музикантите можеше да взима частни уроци по наказания при тях.
— К’во е т’ва дет’го държиш там? — попита тролът. Имаше две големи плочки тъмно стъкло пред очите си, подпрени с рамки от жица, закачени на ушите му.
— Лира е, налли разбирате.
— На т’ва свириш?
— Да.
— ’Начи си друид?
— Не!
Отново настъпи тишина, докато тролът си подреждаше мислите.
— Приличаш на друид в тая нощница — избоботи той след малко.
Джуджето от другата страна на Имп започна да се кикоти.
Тролите не и обичаха друидите. Всеки мъдър вид, който прекарва доста време неподвижен на едно място в скалоподобна поза би имал възражения срещу всеки друг вид, който е в състояние да го влачи шейсет мили на валяци и да го зарови до колене като част от някакъв кръг. Склонен е да си мисли, че това е причина за недоволство.
— Ами, то всички в Лламедос се облличат така — рече Имп. — Но аз съм бард! Не съм друид. Мразя скалли!
— Ууапс! — тихо възкликна джуджето.
Тролът огледа Имп от глава до пети, бавно и преднамерено.
После каза, без никаква особена следа от заплаха:
— Отскоро ли си в този град?
— Току-що пристигнах — отвърна Имп. Даже няма да успея да стигна до вратата, помисли си. Ще ме смеллят на кайма.
— Ето ти един безплатен полезен съвет. Безплатен, дето ти го давам ей тъй за нищо. В тоя град „скала“ е думата, която се използва за всеки трол. Лоша дума за трол, използвана от глупави хора. А си нарекъл някой трол скала, а си се приготвил да се помотаеш, докато си търсиш главата. Особено ако приличаш малко на елф в ушите. Туй е безплатен съвет, щот’ си бард и творец на музика, също кат’ мен.
— Добре! Бллагодаря ти! Чудесно! — отвърна Имп, олекнал от облекчение.
Грабна лирата си и изсвири няколко акорда. Това като че ли поразведри атмосферата. Всеки знае, че елфите никога не са могли да свирят.
— Лиас Блустоун — каза тролът, като протегна нещо масивно с пръсти на него.