Легенда за наследството на мавъра
- Автор: Ирвинг Вашингтон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за наследството на мавъра». Краткое содержание книги:
— Нещастно животно — прошепнал му той, докато минавал покрай него, — нали те предупредих да не дрънкаш пред жена си!
Разказът на мавъра съвпаднал точно с този на неговия колега, но съдията се престорил, че не им вярва, и ги заплашил, че ще ги затвори и ще направи подробно проучване на случая.
— По-кротко, уважаеми señor alcalde — казал мюсюлманинът, който бил успял да възвърне обичайните си лукавство и самообладание, — да не съсипваме подаръците на съдбата, като се боричкаме заради тях. Ние сме единствените хора, които знаем за това богатство. Нека запазим тайната. В подземието има достатъчно съкровища, за да забогатеем всичките. Обещайте ни справедлива подялба и те ще бъдат пред вас. Ако откажете, подземието ще остане завинаги затворено.
Съдията извикал своя alguacil настрани, защото той бил стара лисица в професията си.
— Обещавай каквото ти искат — бил неговият съвет, — докато се добереш до съкровището, а после заграби всичко и ако той или съдружникът му се осмелят да мърморят, заплаши ги, че ще бъдат наказани с бой с пръчки или изгаряне на клада като неверници и магьосници.
Съдията харесал съвета. С прояснено чело той се обърнал към мавъра.
— Това е доста странна история и може да е вярна, но аз трябва да се уверя със собствените си очи. Още тази нощ искам да повторите заклинанието в мое присъствие. Ако такова съкровище действително съществува, ще го поделим щедро помежду си и ще приключим въпроса. Ако обаче сте ме излъгали, не Очаквайте милост от мен. Дотогава ще останете в ареста.
Мавърът и водоносецът с радост приели условията, доволни, че правотата на думите им ще се потвърди.
Около полунощ тайно потеглили. Съдията бил придружен от кльощавия alguacil и любопитния бръснар, всички добре въоръжени. Водели мавъра и водоносеца като затворници, а здравото магаре на последния щяло да пренесе очакваните съкровища. Пристигнали при кулата незабелязани и след като завързали магарето за една смокиня, се спуснали до четвъртото подземие.
Свитъкът бил изваден, жълтата восъчна свещ запалена и мавърът прочел заклинанието. Земята затреперала както и преди, подът се отворил с гръм и трясък и тесните стълби се показали. Съдията, помощникът му и бръснарят така се втрещили, че не могли да съберат смелост да слязат долу. Мавърът и водоносецът се спуснали в подземието и заварили двамата маври седнали както и преди, неми и неподвижни. Взели две от големите делви, пълни със златни монети и скъпоценни камъни. Водоносецът ги изнесъл на рамо една по една, но въпреки яката му гърбина и навика му да носи товари, залитал под тежестта им и когато ги покачил върху магарето, видял, че и животното не може да носи повече.
— Нека засега се задоволим с това — казал мавърът. — Тук има толкова богатства, колкото да пренесем, без да ни забележат, и достатъчно да забогатеем всички, колкото ни душа иска.
— Долу останаха ли още съкровища? — запитал съдията.
— Най-големите — отвърнал мавърът. — Огромен сандък, обкован със стоманени обръчи и пълен с бисери и скъпоценни камъни.
— На всяка цена трябва да извадим сандъка — извикал алчният alcalde.
— Аз повече не слизам — отвърнал мавърът троснато. — Всеки разумен човек трябва да може да спре, всичко в повече му е излишно.
— А аз — обадил се водоносецът — няма да изкачвам повече товари, които да счупят гръбнака на клетото ми магаре.
Като видял, че заповедите, заплахите и молбите са еднакво безсилни, съдията се обърнал към двамата си поддръжници.
— Помогнете ми да изнесем сандъка и ще си поделим съдържанието. — Казал го и заслизал надолу по стълбите, следван неохотно от разтрепераните alguacil и бръснаря.
Щом изчезнали от погледа му, мавърът изгасил жълтата свещичка. Земята се затворила с обичайния трясък и трите особи останали погребани в недрата й.
След това бързо изкачил всички видове стълби и не спрял, докато не излязъл на чист въздух. Дребничкият водоносец го следвал, доколкото позволявали късите му крака.
— Какво направи? — извикал Перехил веднага щом успял да си поеме дъх. — Съдията и другите двама са затворени в подземието.
— Такава била волята на аллаха! — набожно отвърнал мавърът.
— И няма ли да ги освободиш?
— Пази боже! — погладил брада мавърът. — В книгата на съдбата е написано, че ще останат омагьосани, докато се появи някой друг авантюрист и развали магията. Да бъде волята божия! — И след тези думи той захвърлил парченцето восъчна свещ далеч в мрачния гъсталак на дерето.
Сега вече нищо не можело да се направи, затова мавърът и водоносецът продължили към града с тежко натовареното магаре. А доблестният Перехил не могъл да се въздържи да не прегърне и целуне верния си другар, така щастливо измъкнат от лапите на закона. Всъщност не се знае кое доставяло на простодушния човек по-голяма радост в момента — придобитото богатство или възвърнатото магаре.