Парфюмът (Историята на един убиец)
- Автор: Зюскинд Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрия Симова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Парфюмът (Историята на един убиец)». Краткое содержание книги:
Романът е есенция от истинска литература. Написан е в блестящ класически маниер, според някои дори старомодно, с почти забравени думи, ритмичен, картинен, ироничен, различен от баналната литературна продукция. Критиците казват: „Зюскинд пише така, сякаш не е чел Кафка и не е чувал за Джойс“. Но единодушно свалят шапка пред безспорния му талант.
Читателският рейтинг от http://books.bg е 9.1/10 (36 гласа).
За разлика от нея обаче останалите храненичета веднага усетиха какъв е Грьонуй. Още от първия ден новакът им се чинеше злокобен. Те отбягваха сандъка, където спеше той, и се сгушваха по наровете, сякаш в помещението бе станало по-студено. Понякога по-малките изплакваха нощем; струваше им се, че става течение. Други сънуваха, че нещо ги души. Веднъж по-големите се наговориха да му видят сметката. Затрупаха главата му с парцали, завивки и слама, а най-отгоре наредиха тухли. Когато на идната заран мадам Гайар го измъкна изпод камарата, Грьонуй бе и смазан, и сплескан, и син, ала не и мъртъв. Децата направиха още няколко опита — но всуе! Да го удушат направо, което бе най-сигурният начин — с голи ръце да стиснат гръкляна или да му запушат носа и устата, — малчуганите не посмяха. Те просто не искаха да го докосват. Гнусяха се от него като от тлъст паяк, който не смееш да смачкаш с ръка.
Като поотрасна, те се отказаха от покушенията си. Чисто и просто бяха разбрали, че той не може да бъде унищожен. Вместо това страняха от него, отдръпваха се от пътя му, побягваха, непрестанно се пазеха от допира с него. Не го мразеха, не го ревнуваха, не му завиждаха за залъка. За подобни чувства домът Гайар не даваше и най-малък повод. Тях просто ги смущаваше неговото присъствие. Не можеха да го помиришат. Бояха се от него.
5
Погледнато обективно обаче, Грьонуй не притежаваше нищо, което да внушава страх. Поотрасна, ала не стана ни едър, ни силен, е, наистина остана си грозноват, но не чак толкова, че да плаши хората. Не бе агресивен, не бе опак, не бе коварен, не бе арогантен. Обичаше да страни. Интелигентността му бе всичко друго, но не и страшна. Едва на три години се изправи на крака, първата дума произнесе на четири и тя бе „риби“, която в миг на внезапна възбуда прозвуча от устата му като ехо, сякаш в дъното на улица „Шарон“ се появи продавач на риба, предлагащ на висок глас стоката си. Следващите думи бяха „мушкато“, „козя кошара“, „карфиол“ и „Даклорьор“ — името на едно градинарче от близкия метох „Дъщери на кръста“, което от време на време вършеше по-грубата и най-грубата работа у мадам Гайар и бе известно с това, че през живота си още не бе се къпало. С глаголи, прилагателни и паразитни думи Грьонуй не си служеше. Наред с „да“ и „не“ — които впрочем изговори твърде късно — ползуваше само съществителни, всъщност, само имената на конкретни предмети, растения, животни и хора, и то единствено в случаите, когато тези предмети, растения, животни и хора внезапно го изненадваха с миризмата си.
Веднъж, както си седеше върху наредените букови цепеници, изпукващи сегиз-тогиз от топлика на мартенското слънце, той за пръв път изговори думата „дърва“. Стотици пъти преди това бе виждал дърва и стотици пъти бе слушал името им. Когато зиме го пращаха за дърва, той знаеше за какво става въпрос. Ала предметът „дърво“ никога не бе му се сторил достатъчно интересен, за да си даде труд да изговори думата. Това се случи едва в оня мартенски ден, когато седеше върху камарата. Цепениците бяха наредени като пейка покрай южната страна на сайванта, заслонени от полегата стряха. От най-горните редове се носеше сладкият мирис на дим, от по-долните — лъхът на горски мъх, а чамовата стена на сайванта разливаше в топлината сълзящото ухание на смола.
Опрял гръб о стената, притворил очи, Грьонуй седеше с опнати крака върху камарата и не шугваше. Нищо не виждаше и не чуваше, нищо не усещаше. Само приемаше уханието на дървата, което се надигаше околовръст и се сбираше под покрива като под похлупак. Той пиеше тази миризма, опиваше се от нея, импрегнираше с нея и най-малката пора на душата си, сам той се превръщаше в дървесина, лежеше върху камарата като дървена кукла, като някакъв Пинокио, като мъртвец, докато след някое време, може би след час, изгърголи думата „дърва“. Избълва думата така, сякаш бе задръстен с дърва чак до уши, сякаш дървата бяха заседнали в гърлото му, сякаш коремът, гръклянът, носът бяха претъпкани с тях. И това го избави, спаси го малко преди величественото присъствие на дървата, тяхното ухание да го задуши. Сбра сили, плъзна се надолу по камарата и се заклатушка сякаш на дървени нозе. Още дни наред продължи да живее под магията на уханното си преживяване и щом споменът за него се надигнеше в душата му с особена сила, той промърморваше под нос думата „дърва“, „дърва“, „дърва“ като някакво заклинание.