Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
— Ето заповедта ти, мастър Корбет. Трябва да разследваш обстоятелствата около смъртта на Дъкет и да съобщаваш разкритията си лично на краля чрез мен. Ясно ли е?
Корбет взе свитъка и кимна.
— Ами — вметна писарят, — няма ли някакви книги, описи?
— Какво имаш предвид, Корбет? — попита Бърнел.
— Ами и двамата са били търговци. Трябва да са водили търговски книги, описи за плащанията си, нали?
— Не — отговори непоколебимо Бърнел. — В книгите на Дъкет няма нищо, а тези на Крепин са изчезнали часове след смъртта му — канцлерът замълча. — Друго има ли?
Корбет поклати глава.
— Добре — заключи с усмивка Бърнел, — тогава ти желаем успех.
Бърнел щеше да спре дотук, но непроницаемостта на младия писар го разтревожи.
— Поръчението е опасно — предупреди го той. — Ще нагазиш в коварни блата. Калта и плевелите могат да те повлекат към тинята и да те задушат.
Глава трета
По-голямата част от деня на Корбет премина в сбогуване с другите писари в кралския съд. Съзнаваше, че няма да им липсва. Оставаше си самотник с доста познати и малцина приятели. Временното му назначение към по-висша институция и новото поръчение почти не предизвика любопитство. Не беше необичайно служителите да получават нови и различни поръчения, мисия зад граница — или финансова проверка на сметките в някое имение, или скитосване из ирландските графства под кралска юрисдикция — поръчения, които не пораждаха възторг. Корбет прибра някои свои принадлежности от малък, облицован с кожа сандък, който държеше в едно от помещенията за писари, и ги уви във вързоп: няколко монети, пръстенът на покойната му съпруга, къдрица от косата на детето му, рогова лъжица и някое и друго пособие за писане.
Бърнел му заръча да се захване с поръчението веднага и Корбет не се помайваше. Възнамеряваше да вземе пари от хазната срещу кралската заповед, но знаеше, че това ще му струва доста усилия. Служителите от хазната бяха подозрителни към всекиго, особено към писарите. Щяха да го разтакават, да проучват заповедта и накрая снизходително — като че ли дават милостиня — да му отпуснат малко пари. Не, реши той и се уви в плаща си, щеше да изтегли пари от своите, спестявани при един златар в Чийпсайд, а после щеше да представи сметката с разходите си направо на Бърнел. Пък и в крайна сметка за него парите не бяха проблем, плащаха му добре като писар, а беше продал и имота си в Съсекс. Защо му беше къща, щом няма дом? На излизане от двореца Уестминстър Корбет направи усилие да се отърси от отчаянието. По часовата свещ, поставена в свещник на една от скамейките в съда, разбра, че е три следобед. Тълпите се разотиваха: тъжителите с купчини документи, доволни или разочаровани правници, стражите в разноцветните си одежди извеждаха от съда затворници, оковани в редици и под стража тръгваха към затворите „Тън“, „Маршалси“ и „Нюгейт“.
Корбет си проправи път през тях и се спусна към речния бряг. Реши да предизвика времето и нае лодката, зад чийто весла седеше най-грозният лодкар, когото Корбет беше виждал. Затова пък същият с охота му разказа най-пикантните подробности от посещенията си в лондонските бардаци предната нощ. Премръзнал и цял вир-вода, докато в ушите му още звънеше цветистото описание на интимния живот на лодкаря, най-после Хю се добра до кея на Куийнсхайт и пое нагоре към „Сейнт Пол“. Смрачаваше се. Последните отчаяни търговци, продавачи на змиорки и носачи на вода се мъчеха всячески да продадат нещичко, преди нощта да е паднала. Улиците опустяваха. Децата се прибираха, чираците прибираха тезгясите и окачаха нощните фенери, точно според нареждането на градските съветници, та мракът из улиците да не е чак толкова непрогледен.
Корбет усети как се възцарява тъмнината и си припомни думите на Бърнел за някогашните сблъсъци. Негодуванието, довело до тях, продължаваше да пулсира и да пълзи като гнойна зараза из градските улици. Купи си за пени хляб от последната фурна на някаква пекарна и го задъвка. Гледаше да избягва локвите и нечистотиите по Фиш Стрийт, стараеше се да не вдъхва вонята от рибарските магазинчета. Покрай него изтрополи празна каруца за въглища. Черният като дявол каруцар изглеждаше доволен от търговията през деня. Корбет се отдръпна до някаква порта, за да му освободи път, и забеляза, че от другата страна на улицата седи човек с оковани за стълб ръце, а на врата му висеше вмирисана риба. Безсъвестен търговец на риба, помисли си Корбет, заловен от своята гилдия или от винаги бдителните градски власти, че продава развалена стока и затова осъден на публично опозоряване.