Алената цитадела
- Автор: Говард Роберт Ирвинг
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алената цитадела». Краткое содержание книги:
Нещастният пленник беше отхвърлен настрана, а лозата започна да се гърчи като обез-главена змия, огъвайки се в причудливи форми. Мустачките пляскаха като камшици, листата се тресяха и шибаха въздуха, венчелистчетата конвулсивно се разтваряха и затваряха… Накрая по цялото растение пробягна силна тръпка, то омекна, свлече се на пода и ярките цветове помръкнаха. От прерязаното стъбло потече неприятно миришеща бяла течност.
Конан наблюдаваше всичко-това с учудване, докато някакъв шум зад гърба му не го накара бързо да се обърне. Освободеният затворник се бе изправил на крака и внимателно го разглеждаше. Очите му вече не бяха нито стъклени, нито синьозелени, а дълбоки и черни и в тях се четеше силна воля и разум, безсмисленият им израз бе изчезнал. Човекът притежаваше стройно тяло, благородна осанка, фини ръце — всичко у него издаваше родения аристократ. Но първите му думи бяха странни.
— Коя година сме? — попита той на истийски.
— Днес е десетия ден на месец Юлук от годината на Газелата — отвърна Конан.
— Велика Иштар! — промълви непознатият. — Десет години!
Той прокара длан по челото си и разтърси глава, сякаш искаше да освободи мозъка си от застоялата там мъгла.
— Все още всичко ми е смътно — продължи той. — След десет години безпаметност не мога ясно да съобразявам, кой си ти?
— Конан от Кимерия, сега съм крал на Аквилония.
— Нима? — учуди се непознатият. — А какво стана с Кумедид?
— Собственоръчно го удуших същата нощ, когато войските ми превзеха столицата — отговори Конан.
Този отговор, макар и наивен в определена степен, накара непознатия леко да се усмихне.
— Извинете ме, Ваше величество. Първо трябваше да Ви благодаря за услугата, която ми оказахте. Но все още се чувствувам като човек, внезапно разбуден от сън. Сън, дълбок като смъртта, пълен с кошмари, по-страшни от мъките на ада. Кажете, защо посякохте растението, вместо да го изтръгнете с корените му?
— Отдавна знам, че не бива да се пипа с ръце нещо, което не познаваш — обясни Конан.
— Правилно! Ако го бяхте изтръгнали, по корените му щяхте да намерите такива неща, пред които меча Ви би бил безсилен. Корените на Юхта стигат до самия ад.
— А кой си ти? — грубо попита Конан.
— Името ми е Пелиас.
— Какво?! — извика Конан. — Магьосникът Пелиас — съперникът на Тзота, тайнственно изчезнал от лицето на земята преди десет години?!
— Само от лицето на земята — горчиво се усмихна Пелиас. — Тзоталанти предпочете да ме остави жив, но в окови, по-ужасни от ръждивите железа за обикновените затворници. Той ме затвори с това ужасно растение, чието семе е прилетяло от дълбините на черния космос и е намерило благодатна почва в ада, в разложените тела, гъмжащи от червеи. Заради проклетото растение, което ме бе оплело, не можех да си спомня нито една от моите магии, не помнех нищо за магическите сили и символите на властта. То изпиваше душата ми с гадните си ласки, изпиваше разсъдъка ми. Моят разум бе пуст като амфора без дъно. Десет години! Велика Иштар!
Конан мълчеше, завладян от необикновения разказ. Отпуснал бе надолу ръката си с меча, а с другата държеше остатъка от догарящата факла. „Разбира се — мислеше си той, — този човек е луд. След десет години, прекарани в такива мъки, всеки би полудял…“. Но в спокойните, тъмни очи не можеше да открие признаци на безумие.
— Кажи ми, кой сега е магьосник в Хорсемиш? — попита Пелиас. — Впрочем, няма защо да питам. Моите сили се възвръщат и аз виждам отразена всъзнанието ти картина на страшно сражение и пленен чрез измяна крал. Виждам и препускащите на север крал Страбонус, крал Амалрус и Тзоталанти. Още по-добре! Магьосническите ми умения са още слаби след дългогодишния сън и предпочитам засега да не се сблъсквам с Тзота. Нужно ми е още малко време да възстановя мощта си. Да вървим, не бива да оставаме повече в този затвор!
Конан погледна спътника си с надежда.
— Решетката на външната врата е затворена с ключалка, която може да се отвори само отвън. Няма ли някакъв друг изход?