Подареният ден (Амстердамска загадка)

В миг се възмущавам от самия себе си. Разбира се, че не биваше да чета бележката. Механично поглеждам датата, драсната в долния ляв ъгъл: 26 февруари. Завчера. Свалям си очилата и ги пъхвам заедно с калъфчето в горното джобче. Тъй или инак, вече прочетох писмото, няма какво да се направи. А и искам да мисля за Бърт Винтер и Евелин, за завчера, а не за онзи ден преди години в знойната задушна градина.

Бърт Винтер е мъжът, с когото Евелин живее на „Аудехрахт“ 88. Тоест живяла е, а сега го е напуснала. Лина не ме напусна. Аз я напуснах.

— Чудесен удар! — подвиква кръглоликият билярджия.

Той се е вторачил в съперника си, който с поразителна лекота меко улучва трите топки една след друга. Навремето и мен много ме биваше. Обичам точните овладени действия, както и прецизните заключения, основани върху необорими факти, с каквито се борави в съда. Евелин е факт, напълно реален, момиче с тъмносиньо палто и червена шапка. Любовникът й засега остава в сянка. Да се опитам да го извадя наяве със силата на разсъжденията. Ако се съди по интелектуалния му почерк без завъртулки и по улегналия овладян стил, трябва да е образован човек. Вероятно носи очила за късогледство, защото в изписаните букви личи прецизността на печатен шрифт. Не ще да е богат, щом за такова важно писмо е използвал лист от евтин тефтер, а като се замисля, и палтото на Евелин не изглеждаше ново. Стилът на Бърт е на зрял човек, но в някои отношения сигурно си е още хлапак. Вижда се по непохватното начало на писмото — един вид опит да установи собствената си самоличност на ниска цена. Евелин го е напуснала, но за да се премести в пансион „Янсен“ на улица „Абел“ 55. В това съм сигурен.

Извиквам келнера с непремерено силен глас. Играчът не уцелва и кръглоликият му партньор ме поглежда укорително. Усещам искрено съжаление, давам на келнера голям бакшиш и си тръгвам.