Карлсон, който живее на покрива
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-06997-8
- Переводчик: Ран Босилек
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карлсон, който живее на покрива». Краткое содержание книги:
Противный, капризный, невоспитанный, вечно требующий вкусной еды… Этот ряд можно продолжать до бесконечности. Может, потому, что каждое мгновение он готов проказничать, и не всегда невинно? Дурное влияние улицы (в данном случае – крыши) всегда привлекательно для домашних детей? Думается, это совсем не так.
Ведь Карлсон для Малыша – не отпетый хулиган и заводила в рискованных играх, а скорее одинокий ребенок, который нуждается в ласке, участии и семейном тепле. Малыш, несмотря на свой маленький возраст, очень хорошо это чувствует. Он жалеет Карлсона и прощает ему многое. Эта великая книга учит ребенка любви и терпимости к тем, кого любить трудно.
— Той няма вече да прави така! — каза неуверено майката. Тя не обичаше нейните деца да се карат.
— Не, ще прави, сигурно ще прави! — настояваше Бетан. — Ти не помниш ли, как прогони Клаас? Взря се в него и каза: „Не, Бетан, кой може да одобри такива уши!“ Разбира се, че след това Клаас вече не се мярна тук.
— Спокойствие и само спокойствие! Аз ще си остана в стаята и при това напълно безплатно. Щом не искате да ме виждате, и вашите пари не са ми притрябвали.
— Добре — каза Бетан, — тогава закълни се, че цяла вечер няма да се мяркаш тук.
— Заклевам се! — рече Дребосъчето. — И знай, че не са ми притрябвали твоите пелевци. Аз сам съм готов да заплатя двайсет и пет йоре само за да не ви виждам.
И ето майката и бащата отидоха на кино, а Босе се понесе към стадиона. Дребосъчето остана в своята стая и при това съвсем безплатно. Когато пооткрехваше вратата, до него достигаше неясното бърборене от гостната. Там Бетан бъбреше със своя Пеле. Дребосъчето се помъчи да долови за какво си говорят, ала нищо не можа да разбере. Тогава той отиде до прозореца и се взря в здрачевината. После погледна към улицата. Искаше да види не играят ли там Кристер и Гунила. При входната врата се щураха няколко момчета. Никой друг освен тях нямаше на улицата. Докато те се биеха, Дребосъчето ги следеше с любопитство, но за съжаление схватката скоро се прекрати и на Дребосъчето пак му стана твърде скучно.
И тогава той чу божествен звук. Чу да бръмчи мотор и след миг Карлсон влетя през прозореца в стаята.
— Здравей, Дребосъче! — рече безгрижно той.
— Здравей, Карлсон! Какъв вятър те носи?
— Какво?… Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Та нали изчезна, и то тъкмо тогава, когато трябваше да се запознаеш с мама и татко. Защо офейка?
Карлсон явно се разсърди. Изпъчи се и извика:
— Не, в живота си не съм чувал подобно нещо! Нима мислиш, че нямам право да надзърна какво става у дома? Всеки стопанин трябва да се грижи за своя дом. Че как иначе? Какво съм виновен аз, че твоята майка и татко са решили да се запознаят с мен тъкмо в тоя миг, когато аз трябваше да се занимая със своя дом?
Карлсон огледа стаята.
— Добре, че стана дума за моя дом… А къде е моята кула? — попита той. — Кой разруши моята прекрасна кула и изяде моето кюфте?
Дребосъчето се смути.
— Аз не мислех, че ще се върнеш. — каза плахо той.
— Аха, така значи! — развика се Карлсон. — Най-добрият в света строител издига кула и какво става? Кой се погрижва за нея? Кой следи тя да се запази до веки веков? Никой! Става тъкмо обратното: събарят кулата, унищожават я, а на това отгоре и чуждите кюфтета изяждат!
Карлсон отиде настрана, седна на ниската пейчица и се нацупи.
— Дреболия — каза Дребосъчето, — обикновено нещо. — И той махна с ръка също тъй, както правеше Карлсон. — Бива ли да се тревожиш за това?…
— Лесно ти е на тебе да разсъждаваш така! — промърмори сърдито Карлсон. — Лесно е да събориш всичко. Да събориш и да кажеш, че това било обикновено нещо и не заслужавало да се ядосваш. А питаш ли какво ми е на мене, строителя, който е издигнал тая кула ей с тия клети малки ръце!
И Карлсон тикна пухкавите си ръчички право в носа на Дребосъчето. После отново седна на пейчицата и се нацупи още повече.
— Аз просто ще изляза от кожата си! — промърмори той. — Да, просто ще изляза от кожата си!
Дребосъчето съвсем се слиса. То стоеше и не знаеше какво да предприеме.
Мълчанието трая дълго. Най-накрая Карлсон каза:
— Може би ако получа някакъв малък подарък, ще се поразвеселя. Наистина, не съм напълно сигурен в това, но е възможно да ми стане по-весело, ако ми подарят нещичко…
Дребосъчето изтича до масата и почна да рови в сандъчето, дето криеше най-скъпоценните си вещи: колекция от марки, разноцветни морски камъчета, цветни пастелчета, оловни войници.
Там лежеше и едно малко електрическо фенерче. Дребосъчето го ценеше много.
— Мога ли да ти подаря ето това? — каза той. Карлсон метна бърз поглед на фенерчето и се оживи:
— Ей на, нещо подобно ми е нужно, за да се подобри настроението ми. Разбира се, моята кула беше къде-къде по-хубава, но ако ти ми дадеш това фенерче, ще се помъча да бъда малко по-весел.
— То е твое — каза Дребосъчето.
— А работи ли? — поусъмни се Карлсон, като натисна копчето. — Ура! Свети! — извика той и очите му също светнаха. — Помисли си само, когато през тъмните есенни вечери трябва да се прибирам в моята малка къщичка, аз ще запалвам това фенерче. Сега вече няма да се лутам в тъмнината между комините — каза Карлсон и поглади с ръка фенерчето.
Тия думи доставиха голяма радост на Дребосъчето и то замечта само за едно нещо — да се разходи, макар само веднъж, по покривите, и да погледа как това фенерче ще осветява пътя им в тъмнината.