10⁻⁹ (Нано)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «10⁻⁹ (Нано)». Краткое содержание книги:
Последното изпитание е изпитание чрез изобилие. Изпитание чрез материално неограничена свобода. Изпитание — или изкушение? — е отмяната на смъртта като нещо задължително за всяко живо същество.
Хората вече не могат да останат същите, каквито са били преди.
Сантов за миг спря. Атанас го слушаше, втренчил очи като омагьосан в бавно въртящия се призрачен многостен над картончето блистер.
— Наномеханичен компютър с един милиард байта памет е голям един микрон, тоест многократно по-компактен от днешната микроелектроника, девет порядъка по-миниатюрен от аналогичната техника в началото на века. Бързодействието му се дължи на следните причини — да, механичните сигнали се движат сто хиляди пъти по-бавно от електрическите, но пък изминават един милион пъти по-късо разстояние… — Гостенинът сложи ръка върху картончето, за част от секундата през холографския многостен премина накъсване на изображението. Дланта на Сантов покри цялото картонче, оставяйки само малко ъгълче, но многостенът не изчезна. — Това тук е мощен център от механични нанокомпютри, мисля, че са стотина милиона, и база данни с размер един квадратен милиметър — нанобиблиотека. Картата съдържа и някои други екстри, за които ще стане дума по-късно… Библиотеката, вярно, е разточителна по площ, тук са оставили прототипа й, понеже си работеше прекрасно, но има и по-изпипани модели. Съдържа цялата информация на сто и шест световни библиотеки и филмотеки, както и около четиристотин терабайта подбрани материали от ресурсите на интернет. И има капацитет да побере още толкова, сам разбираш, информацията трябва да се подновява…
Атанас конвулсивно посегна към раницата си. Извади минералната вода, но без да иска изсули и пистолета. Сантов премига към оръжието. Домакинът посегна нервно, овладя се и го пъхна обратно, а после премести и раницата до себе си. Шумно изпи няколко глътки вода.
— Слушам те, продължавай… — изрече малко дрезгаво и махна с ръка. — Ако си жаден…
— Не.
— Разсеях те, нали?
— Няма значение.
— Тогава да попитам нещичко?
— Да, кажи?
— Компанията ти не фалира ли пет години след нашата среща?
— Фалира, да. За пред хората. А всъщност — премина под шапката на специално създадена секретна правителствена комисия. И продължи да работи. Ето това е резултатът! — сочеше картончето.
— Хм. Колко струва туй нещо?
— Само този образец се води като имущество за седем-осем милиарда световни кредитни единици. Цялата програма е глътнала стотици милиарди, не знам точно колко.
— А, кха… как се сдоби с това… съкровище?
— Откраднах го, Атанасе. Присвоих си труда на един многоброен екип, член на който бях и аз. Превиших си правата, така да се каже. Но в случая няма как да си поискам моя дял, продуктът е цялостен, затова го задигнах целия. Да, откраднах го — повтори, като се усмихна.
Настъпи пауза. Двамата мъже внимателно се разглеждаха. От гората се чу почукване на кълвач, крясък на сойка.
— И какво ще го правиш? Ще го продаваш? — попита най-сетне домакинът.
Сантов се засмя.
— Каквото ми трябваше от него, взех си го! Никой не може да ми плати толкова пари… а и за какво са ми? Реших да го раздавам безплатно.
— Хм. — Атанас пак отпи от шишето. — Свършил си голяма беля. Никой ли не те преследва? Нещо не ми се вярва…
— Виж, строго погледнато, аз не откраднах продукта… а си направих нелегално копие. Нанотехниката с това е хубава, че може да се репликира. Големият зор беше да накарам репликатора да извърши копирането, без да узнаят за това колеги, шефове, мутри от службите за сигурност… А после послушно се пенсионирах. Макар че ме сърбеше да изчезна. Щях да инсценирам злополука без невинни жертви, въпреки че изпълнението би било голямо предизвикателство, да не кажа подвиг с тия нови модели безопасни автомобили… И дойдох тук… при теб. — Наведе за малко глава. — Много се притеснявах дали си жив още…