Лираел
- Автор: Никс Гарт
- Серия: Old Kingdom #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лираел». Краткое содержание книги:
В продължението на „Сабриел“ носителят на наградата Aurealis за постижения в научната фантастика Гарт Никс изплита завладяваща история за разкрития, орисии и опасности.
— Смърт — прошепна отново Лираел, изпробвайки вкуса на думата върху езика си. Какво друго й оставаше? Винаги я съпътстваше надеждата, че един ден ще получи зрението. Ала сега беше на четиринайсет. Та кой беше чувал за някоя Клеър, лишена от зрение на четиринайсет? Положението никога не беше й се струвало толкова отчайващо, както днес.
— Това е най-доброто, което мога да направя — изрече Лираел, сякаш информираше свой приятел за жизненоважно решение. Гласът й звучеше уверено, ала вътре в себе си тя не беше сигурна. Клеър не се самоубиваха. Самоубийството означаваше да даде окончателно и ужасно потвърждение, че не е една от тях. Вероятно това беше най-доброто нещо. Всъщност как щеше да го направи? Очите на Лираел се стрелнаха към мястото, където мечът й за тренировки висеше в своята ножница на вратата. Стоманата беше тъпа и мека. Навярно щеше да успее да падне върху острието, но това щеше да предизвика много бавна и болезнена смърт. Освен това, почти със сигурност някой щеше да чуе вика й и да доведе помощ.
Може би имаше заклинание, което да секне дъха й, да изсуши дробовете й и да затвори гърлото й. Но нямаше да го открие в учебниците, в тетрадката си по магия на Хартата, или в „Указателя за символи на Хартата“, все неща, които се намираха на бюрото й, на няколко крачки от леглото. Трябваше да търси в Голямата библиотека за такова заклинание, а подобни магии сигурно бяха заключени със заклинания и ключове.
Това й оставяше два сравнително достъпни метода да сложи край на всичко: студ и височина.
— Глетчерът — прошепна Лираел.
Това е, реши тя. Щеше да се изкачи по стълбата Стармаунт, докато всички останали бяха на пробуждането на Анисел, а после да се хвърли на леда. Накрая, ако някой си направеше труда да погледне, щяха да открият нейното замръзнало, изпочупено тяло — и тогава всички щяха да разберат колко тежко е било да бъдеш Клеър без зрение.
Очите й се изпълниха със сълзи, докато си представяше как огромната тълпа наблюдава безмълвно, докато изнасят тялото й през Голямата зала, а синият цвят на туниката й е станал бял от леда и снега, замръзнали върху й.
Едно почукване на вратата прекъсна болезнените й фантазии и Лираел подскочи облекчено. Навярно Деветдневната стража я беше видяла, за пръв път в живота й. Видели са я да се катери по глетчера, отивайки да се хвърли оттам, затова са пратили някого да предотврати това, да й каже, че един ден ще получи Зрението, че всичко ще се оправи.
После вратата се отвори преди Лираел да успее да каже „Влез“. Това й беше достатъчно, за да разбере, че не става въпрос за Стража от Деветия ден, загрижен за нейната безопасност. Беше леля Кирит, пазителката на младите. Или по-скоро обратното, тъй като тя никога не третираше Лираел различно от останалите, и никак не й демонстрираше обичта, която човек би очаквал от една леля.
— Ето те и теб! — избоботи ненужно Кирит със своя дразнещ, неискрено весел глас. — Търсих те на закуска, но беше толкова претъпкано, че не успях да те открия. Честит рожден ден, Лираел!
Лираел се втренчи в Кирит и в подаръка, който й подаваше. Голяма квадратна кутия, опакована в червено-синя хартия, поръсена със златисто. Хартията беше много красива. Досега леля Кирит никога не й беше подарявала нищо. Обясняваше го с думите, че тя самата никога не е получавала подаръци, но Лираел смяташе, че не това е причината. Смисълът беше в подаряването, не в получаването.
— Хайде, отвори го! — възкликна Кирит. — Не ни остава много време до пробуждането. Постави се на мястото на малката Анисел!
Лираел взе кутията. Беше мека, но доста тежка. В миг всичките й мисли за самоубийство изчезнаха, изместени от любопитството. Какъв ли беше подаръкът?
После, когато отново опипа кутията, я обзе ужасно предчувствие. Тя бързо скъса единия ъгъл на опаковката и видя издайническото синьо.
— Това е туника — каза Лираел, но думите сякаш бяха изречени от някой друг, идвайки отдалече. — Детска туника.
— Да — каза Кирит, ослепителна в своята бяла роба и диадемата от сребро и лунни камъни, закрепена върху светлорусата й глава. — Забелязах, че старата е много къса и никак не изглежда добре, както си пораснала…
Тя продължи да говори, но Лираел не чуваше нито дума. Вече нищо не изглеждаше реално. Нито новата туника в ръцете й. Нито говорещата леля Кирит. Нищо.
— Хайде, облечи се! — окуражи я Кирит, като приглади гънките на робата си. Тя беше висока и едра жена, една от най-високите от рода Клеър. Лираел се чувстваше много дребна пред нея и някак мръсна, в сравнение с огромната бяла маса, която представляваше робата на Кирит. Тя се взираше в тази белота и отново започна да мисли за лед и сняг.