Господин Монк отива на Хавай
- Автор: Голдберг Ли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Господин Монк отива на Хавай». Краткое содержание книги:
Тъй като живееше толкова наблизо, Монк не ме изчака да го откарам до вкъщи. Вместо това ми махна леко с ръка, за да ме отпрати, и тъжно се затътри сам нагоре по хълма.
Чудесно, помислих си. Така да бъде. Върви си пеша вкъщи. Дръж се като капризно дете. Не ми пука.
Истината обаче беше, че ми пукаше. Почувствах някъде дълбоко да ме пробожда чувство за вина, и се проклинах заради това. Отказвах да се чувствам зле заради това, че се нуждаех от малко време за себе си, или за това, че ще подкрепя най-добрата си приятелка в деня на сватбата й.
А и, така или иначе, за какво трябваше да се чувствам виновна? Бях служителка на Монк и негова приятелка, но това беше всичко. Не бях отговорна за него.
Нямаше да взема дъщеря си със себе си, и тя не беше разстроена от това. Джули се радваше за мен, също и за Кандис, и макар да й се искаше да посети Хаваите, не искаше да изостане с уроците. А имаше и друга причина да не възразява, че заминавам.
— Непрекъснато сме заедно, мамо — каза Джули с примесено с умора отегчение, което само един потиснат тийнейджър може да предаде. — Обичам те, но понякога ми идва малко в повече. Наистина имам нужда да си отдъхна.
Сигурна съм, че в това имаше известна истина. Хей, и аз някога съм била дете. Знаех как се чувства. Имаше обаче и нещо повече. Тя с нетърпение очакваше да прекара една седмица с баба си. Майка ми не само позволява на Джули да стои будна до късно и да яде каквото иска, но те двете обожават да ходят заедно на пазар. Мама не идва много често в Сан Франциско и ми е добре известно, че е готова да се раздели с доста голяма част от наличната сума в чековата си книжка, когато става въпрос за внучката й. Бях сигурна, че когато се върна, ще намеря стаята на Джули, пълна с достатъчно нови дрехи, че да запълнят цял дрешник. Може би дори и пони.
Смятах, че щом дванайсетгодишната ми дъщеря може да се справи с няколкодневното ми отсъствие, то и Ейдриън Монк определено ще може. Беше голям човек. Щеше да оцелее и без да съм наоколо, за да му подавам дезинфекционни кърпички.
Е, можеше и да оцелее, но можеше ли да функционира?
Със сигурност можеше, казах си. Беше функционирал в продължение на много време, преди да се запознае с мен.
Разбира се, онези времена били различни — поне така ми обясни Стотълмейър.
Макар че Монк винаги бил склонен към обсесивно-натрапчиви разстройства, някога можел да ги контролира достатъчно, за да успее да получи работа в полицейското управление на Сан Франциско и да се издигне от патрул до детектив в отдел „Убийства“.
После обаче съпругата на Монк, Труди, репортер на свободна практика, била убита от кола-бомба. Тя оказвала най-стабилизиращо влияние върху живота му. Без нея той бил загубен. Скръбта му, в съчетание с неспособността да разкрие убийството й, го разяждала. Фобиите и натрапчивите му мании взели връх в живота му. Това му струвало загубата на полицейската значка, която му била толкова скъпа, и толкова жизненоважна за умствената му стабилност, колкото и съпругата му.
Аз не бях предразположена към натрапчиви психични разстройства, но определено знаех как загубата на съпруг може да те разкъсва и терзае по начини, които никога не си смятал за възможни. Това, което ме спаси, когато Мич загина, беше дъщеря ми. Съсредоточих се изцяло върху факта, че бях единственият родител, който й беше останал. Това знание, тази отговорност, ми помагаха да бъда напълно съсредоточена, когато ураганните ветрове на мъката заплашваха да ме пометат.
Две опори спасили Монк: Стотълмейър го натоварвал с известна консултантска работа и, по настояване на доктор Кроджър, Монк наел медицинска сестра на пълен работен ден, която да му помогне да се върне отново в света.
След няколко години сестрата, която се грижела за него, един ден внезапно се преместила в Ню Джърси и се омъжила отново за бившия си съпруг. Дотогава Монк вече се бил съвзел достатъчно, за да знае, че вече няма нужда от медицинска сестра, но че все пак би му дошла добре малко помощ.
Точно тогава се запозна с мен, но това вече е друга история.
Не правех за него нищо, което всеки друг достатъчно търпелив човек да не може да върши също толкова добре. Нито пък нищо, което да не може да направи и сам, ако реши.
Бях убедена, че Монк всъщност вече не се нуждае от помощничка: просто му харесваше да има някой, с когото да разговаря и който да се справя с дребните житейски неща, които иначе биха могли да отвлекат вниманието му от онова, което правеше най-добре, а именно — разкриването на убийства.