Рицарят на Седемте кралства

— Очаквам да ме няма почти целия ден — каза на момчето, щом се качи на седлото. — Ти трябва да стоиш тук и да поддържаш бивака. Гледай други крадци да не душат наоколо.

— Мога ли да ги гоня с меч? — попита Ег. Имаше сини очи, видя Дънк. Много тъмни, почти морави. На плешивата му глава изглеждаха огромни някак.

— Не. Нож стига. И гледай да си тук като се върна, чуваш ли ме? Ако ме ограбиш и избягаш, ще те заловя, заклевам се. С кучета.

— Нямаш никакви кучета — изтъкна Ег.

— Ще си намеря — каза Дънк. — Специално за теб.

Обърна Блага стъпка към ливадата и подкара в бърз тръс, надяваше се заплахата да е достатъчна, за да накара момчето да не лъже. Освен дрехите на гърба му, бронята в чувала и коня под него всичко, което Дънк имаше на този свят, беше отзад в онзи бивак. „Голям глупак съм, че се доверих на момчето дотук, но не е повече, отколкото старецът направи за мен — напомни си той. — Майката трябва да го е пратила при мен, за да мога да си платя дълга.“

Докато прекосяваше полето, чу кънтежа на чукове откъм речния бряг, където дърводелци ковяха преградите за двубоите и вдигаха висока стоянка за гледане. Вдигаха се и няколко нови павилиона, докато дошлите по-рано рицари отспиваха снощния гуляй или сядаха да закусят. Замириса му на пушек и на печен бекон.

На север от ливадата течеше река Какълсвент, приток на мощната Мандър. Градчето и замъкът бяха оттатък плиткия брод. Дънк беше виждал немалко градове тържища по време на пътуванията си със стареца. Това беше едно от най-хубавите. Имаше нещо примамливо в бяло варосаните къщи и сламените покриви. Като по-малък често се беше чудил какво ли е да живее човек в такова място. Да спиш всяка нощ с покрив над главата и да се будиш всяка сутрин обкръжен от същите стени. „Може пък скоро да го науча. Аха, и Ег също.“ Можеше да се случи. Още по-странни неща се случваха всеки ден.

Замъкът Ашфорд представляваше каменно здание, построено във формата на триъгълник, с кръгли кули, извисени на трийсет стъпки на всеки връх, и дебели стени със зъбери, минаващи помежду им. От бойниците се вееха оранжеви знамена с V-образния герб с бялото слънце на лорда му. Бойци с оранжево-бели униформи и алебарди стояха пред портите и гледаха влизащите и излизащите, залисани сякаш повече в шеги с някоя хубава млада доячка, минала покрай тях, отколкото да задържат някого. Дънк дръпна юздите пред ниския брадат мъж, когото взе за капитана им, и го попита за старшия уредник на игрите.

— Плъмър търсиш, той е стюардът тука. Ще те заведа.

В двора на замъка едно конярче взе юздите на Блага стъпка и я отведе. Дънк метна на рамо очукания щит на сир Арлън и тръгна след началника на стражата към куличката, построена в един ъгъл на куртината. Стръмни каменни стъпала водеха нагоре до пътеката на стената.