Стръв за алигатори
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Стръв за алигатори». Краткое содержание книги:
7.
— Искрено се надявам, че не се чувствате толкова зле, колкото мен — каза Ник на Скарпета.
Двете седяха в хола на апартамента на Скарпета в хотел „Мариот“ и чакаха румсървиса. Бе девет часът сутринта и Ник за втори път се осведомяваше как е Скарпета. Баналният й въпрос се дължеше отчасти на поласканото й неверие, че жената, на която толкова силно се възхищаваше, я бе поканила на закуска.
Защо точно мен? Въпросът подскачаше в главата на Ник като топче от лотариен тираж. Сигурно ме съжалява.
— Чувствам се по-добре — отвърна усмихнато Скарпета.
— Всичко е заради Попай и виното му. Явно е донесъл нещо по-лошо и от отрова.
— Не мога да си представя нещо по-лошо — произнесе Скарпета едновременно с почукването на вратата, — освен истинската отрова. Извинявай.
Тя стана от дивана. Закуската пристигна на масичка с колелца. Скарпета подписа чека и остави бакшиш. Ник отбеляза, че е щедра.
— Стаята на Попай, номер сто и шест, е като канал — обясни Ник. — Вечер всеки носи по едно стекче бира, слага го във ваната и стой, та гледай. От осем нататък Попай само мъкне десеткилограмови торби с лед. Добре че е на първия етаж. Ходих веднъж.
— Само веднъж за десет седмици? — Скарпета я гледаше изпитателно.
Когато се върнеше в родната Луизиана, вероятно щеше да се сблъска с най-ужасните убийства в живота си. Досега не бе споменала нито дума за това и Скарпета се тревожеше за нея.
— Когато учех в медицинския колеж „Джон Хопкинс“ — припомни си Скарпета, докато наливаше кафе в чашата й, — бях една от трите жени в курса. Дори и някъде да е имало вана, пълна с бира, не съм разбрала. Какво ще желаеш?
— Много сметана и захар. Не е редно вие да ми сервирате, а аз да седя. — Тя се надигна от стола си.
— Стой си. — Скарпета постави кафето на Ник върху масата. — Има кроасани и много странни на вид понички. Вземи си каквото пожелаеш.
— Само че вие не сте били провинциалистка от малко… градче. — Ник се запъна на думата „затънтено“. — Маями не е точно малка кална локва в Луизиана, но всички останали от курса са от големи градове.
Тя насочи внимание към чашката с кафе на Скарпета — колко стабилно я държеше в ръката си, докато я поднасяше към устните си. Забеляза, че Скарпета пие кафето си без сметана и не проявява интерес към храната.
— Когато шефът ми съобщи, че управлението ме праща в академията с пълна стипендия, не мога да ви опиша как се почувствах — продължи Ник, разтревожена, че говори само за себе си. — Направо не можех да повярвам. Струваше ми адски усилия да се отделя от дома си за три месеца. След което пристигам тук, в Ноксвил, и се оказвам в една стая с Реба. Не мога да си изкривя душата и да кажа, че ми беше приятно, освен това се чувствам ужасно, като седя тук и се оплаквам. — Тя отпи нервно от кафето си, постави го на масата, след което отново го взе в ръка, като стискаше с всичка сила салфетката в скута си. — И то на вас.
— Защо?
— Да си кажа право, искаше ми се да ви впечатля.
— Е, впечатлена съм.
— Не обичате да ви хленчат. — Ник вдигна очи към нея. — А пък и хората невинаги се отнасят добре към вас.
Скарпета се разсмя.
— Опитваш се да ми спестиш истината ли?
— Лошо се изразих. Хората са завистливи. А вие не се отказвате от битките. Всъщност исках да кажа, че не се оплаквате.
— Попитай Роуз за това. — Скарпета изглеждаше развеселена.
Умът на Ник даваше заето. Сигурно се предполагаше, че познава Роуз, но името нищо не й говореше.
— Роуз е секретарката ми — поясни Скарпета и отпи от кафето.
Последва неловко мълчание, после Ник попита:
— А какво стана с другите две?
Сега Скарпета изглеждаше объркана.
— Другите две жени от колежа.
— Едната се отказа. А другата май се омъжи и въобще не е практикувала медицина.
— Чудя се как ли се чувстват сега. Сигурно съжаляват.
— Навярно и те се питат същото за мен — отвърна Скарпета. — Сигурно си мислят, че и аз съжалявам.
Ник зяпна от учудване.
— Вие?
— Всяко нещо иска жертви. На хората им е много трудно да те приемат, ако си различен. Обикновено не си даваш сметка за това, докато не постигнеш желаното в живота. Тогава оставаш шокирана, че в някои случаи наградата е омраза наместо овации.