Гравитация

— Късметлийка.

Тя го погледна.

— Някога съжалявал ли си за нещо?

— Имаш предвид развода ли? Никога. — Макар отговорът му да беше равен и безразличен, той сведе поглед, сякаш в опит да скрие истината, която и двамата знаеха: той все още не можеше да преживее провала на брака си. Дори човек толкова безстрашен, че да възседне милиони тонове взривоопасно гориво, можеше да страда от най-обикновен пристъп на човешка самота. — В това е проблемът. Аз най-накрая го разбрах — каза той. — Другите не ни разбират, понеже не могат да усетят мечтата. Онези, които остават съпрузи на астронавти са или светци, или мъченици. Или такива, на които не им пука дали сме живи, или не. — Тук той горчиво се изсмя. — Бони не беше мъченица. И не разбираше от мечти.

Ема се взря в сватбената халка, която блестеше на масата.

— Джак разбираше — меко каза тя. — Космосът беше и неговата мечта. Именно това съсипа всичко, разбираш ли? Аз заминавах, а той не можеше. Той беше онзи, който оставаше.

— Тогава е трябвало да порасне и да приеме реалността. Не всеки притежава всичко.

— Виж, наистина ми се иска да не говориш за него с подобно неодобрение.

— Ей, нали той сам се отказа?

— Какво друго му оставаше? Знаеше, че никой няма да го включи в екипаж. Щом нямаше да го пуснат да лети, какъв е смисълът да се числи към астронавтите?

— Приковаха го към земята, заради собственото му добро.

— Лекарски предположения. Щом имаш един камък в бъбрека, това съвсем не означава, че си инвалид.

— Добре, доктор Уотсън. Вие сте медицинското лице. Кажете обаче: вие самата бихте ли взели Джак в екипажа си? След като познавате медицинските му проблеми?

Тя замълча за момент.

— Да. Дори като медицинско лице, щях да го взема. Джак има доста добри шансове да се справи перфектно в космоса. Той е толкова способен, че направо не мога да си представя защо не искат да го пуснат горе. Аз може да се развеждам с него, но въпреки всичко го уважавам.

Китридж се усмихна и допи на един дъх халбата си.

— Но не можеш да кажеш, че си напълно обективна.

Тя понечи да възрази, но изведнъж разбра, че няма с какво да се защити. Китридж беше прав. Щом нещата стигнеха до Джак Макелъм, тя никога не можеше да бъде обективна.

Вън, сред топлата влажна нощ на Хюстън, тя спря на паркинга пред бара и погледна към небето. Заради яркото сияние от града, звездите бледнееха, но тя все пак успя да различи няколко познати съзвездия. Касиопея и Андромеда. Всеки път, когато ги погледнеше, тя си спомняше какво й бе казал Джак в една лятна нощ, когато лежаха рамо до рамо и гледаха към звездите. Тогава тя за първи път осъзна, че е влюбена в него. „Виж, Ема, небето е пълно с жени. Ти също си някъде там.“