Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Събраният материал, психическото състояние, творческият порив на Стайнбек бавно, но сигурно вървят към „коронната“ книга, към една от „най-големите световни висоти на американската прогресивна реалистична литература“, както съветският американовед Г. П. Злобин нарича „Гроздовете на гнева“. Стайнбек никога преди не е работил така упорито и всеотдайно. Но със силата на таланта си, с цялото си дотогавашно творчество той стъпало по стъпало се е изкачвал към своя шедьовър. Първият вариант на романа не му харесва, захвърля го, почва втори. И когато най-сетне ръкописът е изпратен в издателството, авторът му е поставен от лекаря си в леглото. Сам признава, че се чувствува емоционално опустошен. Същото след време ще изпитат и неговите редактори. Те настояват в книгата да се направят известни промени. Стайнбек отговаря, че книгата не е написана за дами със слаби нерви, че никога не е променял нито една дума в съчиненията си, за да се понрави на този или онзи вкус, че няма никакво намерение да отстъпва от този свой принцип. Издателите наново настояват за промени. Отказът му е категоричен: „Аз пиша не за да доставям на читателя приятни преживявания. Наопаки! Правя всичко, за да го доведа в състояние на нервна криза. И още: написал съм тази книга не както се пишат обикновените книги, украсявайки живота. Всички истории съм написал, без да украсявам нищо.“