Чиракът на прогонващия духове

Стигнахме Хоршоу в момента, в който в далечината зазвъня черковна камбана. Беше седем часът и започваше да се смрачава. Вятърът навяваше ситен, но неспирен дъжд право в лицата ни, но все още беше достатъчно светло да преценя, че това не беше място, на което някога бих искал да живея, и че ще е най-добре да избегна дори и кратко посещение.

Хоршоу беше черно размазано петно на фона на зелените поля -унило, грозно местенце с около две дузини окаяни долепени една до друга къщи, сгушени главно върху южния склон на влажен, мрачен хълм. Цялата област беше осеяна с мини, а Хоршоу се намираше в центъра й. Високо над селото имаше голяма купчина сгурия, бележеща входа към една мина. Зад купчината със сгурия бяха въглищните залежи, в които имаше достатъчно гориво, за да топлят и най-големите градове в Графството дори през най-дългите зими.

Скоро вървяхме надолу през тесните, калдъръмени улици, като се притискахме плътно към мърлявите стени, за да направим път за каруците, натоварени с купчини черни буци въглища, мокри и блестящи от дъжда. Грамадните впрегатни коне, които ги теглеха, се напрягаха под тежестта на товарите си с копита, хлъзгащи се по лъскавите камъни на калдъръма.

Наоколо имаше малко хора, но дантелените пердета потрепваха, до-като минавахме, а веднъж видяхме група навъсени миньори, които се изкачваха тежко по хълма, за да започнат нощната си смяна. Говореха на висок глас, но внезапно млъкнаха и се подредиха в колона по един, за да минат покрай нас, придържайки се към отсрещната страна на улицата. Един от тях наистина се прекръсти.

- Свиквай, момче - изръмжа Прогонващия духове. - Нужни сме, но рядко сме добре приети, а някои места са по-лоши от други.

Най-сетне свърнахме зад един ъгъл и излязохме на най-окаяната, и бедна от всички улица. Никой не живееше там - веднага ставаше ясно. Първо, някои от прозорците бяха изпочупени, а други - заковани с дъски, и въпреки че беше почти тъмно, не се виждаха светлини. В единия край на улицата имаше изоставен склад на търговец на зърно с две големи дървени врати, зейнали разтворени и увиснали на ръждивите си панти.

Прогонващия духове спря пред най-последната къща. Беше онази на ъгъла - най-близо до склада, единствената къща на улицата, която имаше табелка с номер. Табелката беше изработена от метал и закована на вратата. Беше „тринайсет“, най-ужасното и нещастно от всички числа, а точно над него високо на стената имаше друга улична табела, висяща от един-единствен ръждив нит, която сочеше почти вертикално надолу към камъните на калдъръма. На нея пишеше: „Уотъри лейн“.

Тази къща имаше стъкла на прозорците, но дантелените пердета бяха пожълтели и по тях висяха паяжини. Това сигурно беше обитаваната от духове къща, за която ме беше предупредил господарят ми.

Прогонващия духове извади от джоба си ключ, отключи вратата и влезе пръв в тъмнината вътре. Отначало бях съвсем доволен просто да си стоя навън на ситния дъждец, но когато той запали свещ и я постави на пода близо до средата на малката предна стая, разбрах, че щях да се чувствам по-удобно в изоставен обор за крави. Не се виждаше нито една мебел, само гол под от големи каменни плочи и купчина мръсна слама под прозореца. Освен това стаята беше влажна, въздухът - много влажен и студен, а на светлината на потрепващата свещ видях, че дъхът ми излиза на облачета пара.