Океанът в края на пътя
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554185
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Океанът в края на пътя». Краткое содержание книги:
Детската невинност бива надживяна и превъзмогната, когато разберем какво може да ни струва срещата с древни тайнствени сили и какво може да ни донесе едно истинско приятелство.
Резултатът е затрогващ разказ, който е еднакво мил, тъжен и кошмарен. /Робин А. Ротман/
Зачудих се защо всички тези жени се наричаха Хемпсток, но не попитах, както и не посмях да попитам откъде знаеха за предсмъртната бележка на самоубиеца или какво си е мислел копачът на опали, когато е умрял. Говореха си за това съвсем между другото.
- Подсказах му да погледне в джобчето — каза Лети. - Ще си мисли, че сам се е сетил.
- Добро момиче - каза госпожа Хемпсток. - Като кипне чайникът, ще са тук да ме питат дали съм видяла нещо необичайно и да си изпият чая. Защо не заведеш момчето при вира?
- Не е вир - отвърна Лети. - Това е океанът ми. -Обърна се към мен. - Ела!
Поведе ме от къщата по пътя, по който бяхме дошли.
Денят все още бе сив.
Заобиколихме къщата и тръгнахме надолу по кравешката пътека.
- Истински океан ли е? - попитах.
- О, да.
Изведнъж излязохме на него: дървен навес, стара пейка и между тях патешки вир, тъмна вода, обрасла с водна леща и лилии. Встрани на повърхността плуваше мъртва риба, сребриста като монета.
- Това не е добре - каза Лети.
- Стори ми се, че каза, че било океан. Всъщност е само един вир.
- Океан е - настоя тя. - Открихме го, когато бях още много малка, от старата страна.
Лети влезе в сайванта и се върна с дълъг бамбуков прът, с нещо като сак за събиране на скариди в единия край. Надвеси се и внимателно пъхна мрежата под мъртвата риба. Измъкна я.
- Но фермата Хемпсток я има в „Книгата на Страшния съд“ - казах аз. - Майка ти така каза. А това беше свързано с Уилям Завоевателя.
- Да - отвърна Лети Хемпсток.
Извади мъртвата риба от мрежата и я огледа. Все още беше мека, не вкочанена, и плесна в ръката ѝ. Никога не бях виждал толкова много цветове. Сребърна беше, да, но под среброто беше синя, зелена и пурпурна, и всяка люспа имаше черно по ръба.
- Какъв вид риба е? - попитах.
- Много е странно - рече тя. - В смисъл че рибата в този океан обикновено не умира. - Извади ножче за моливи с рогова дръжка, макар че не можах да разбера откъде, бодна го в корема на рибата и го разряза надолу до опашката.
- Ето какво я е убило - каза Лети.
Извади нещо от вътрешността на рибата. После го постави, още мазно от рибешките вътрешности в дланта ми. Наведох се, топнах го във водата и го потърках с пръсти да го изчистя. От него ме зяпна лицето на кралица Виктория.
- Шест пенса? Рибата е глътнала шест пенса?
- Не е добре, нали? - каза Лети Хемпсток. Вече имаше малко слънчева светлина, която показа луничките, опръскали страните и носа ѝ, а където слънчевите лъчи докосваха косата ѝ, беше медночервена.
- Татко ти сигурно се чуди къде си. Време е да се връщаме.
Посегнах да ѝ дам малката монета от шест пенса, но тя поклати глава.
- Задръж я. Можеш да си купиш шоколад или шербет от лимони.
- Едва ли ще мога - отвърнах. - Много е малка. Не знам дали в магазините още вземат такива шест пенса.
- Тогава я сложи в прасенцето касичка - каза ми тя. - Може да ти донесе късмет.
Каза го със съмнение, сякаш не беше сигурна що за късмет можеше да донесе.
Полицаят с баща ми и още двама мъже с кафяви костюми и вратовръзки седяха в кухнята на селската къща. Единият ми каза, че е полицай, но не носеше униформа и това ми се стори разочароващо - ако аз бях полицай, сигурен бях, че щях да си нося униформата при всяка възможност. В другия мъж с костюм и вратовръзка познах доктор Смитсън, семейния ни лекар. Допиваха чая си.
Баща ми благодари на госпожа Хемпсток и Лети, че се бяха погрижили за мен, а те отвърнаха, че не било никакъв проблем и че мога да им гостувам пак. Полицаят, който ни беше докарал до минито, сега ни върна до нашата къща и ни остави в края на алеята.
- Може би ще е най-добре да не говориш за това със сестра си - каза татко.
Не исках да говоря за това с никого. Бях намерил много специално място и си имах нова приятелка, бях загубил списанието си с комикси, но стисках в шепата си старовремска сребърна монета от шест пенса.
- С какво океанът е различен от морето? - попитах аз.
- По-голям е - отвърна баща ми. - Един океан е много по-голям от морето. Защо?
- Просто си мислех. Може ли човек да си има океан, малък колкото вир?
- He - отвърна ми татко. - Вировете са колкото вирове, езерата са колкото езера. Моретата са морета, а океаните - океани. Атлантически, Тихи, Индийски, Северен ледовит. Май това са всичките океани.
Татко се качи в спалнята, за да говори с мама и да е близо до телефона. Пуснах сребърните шест пенса в порцелановото си прасенце касичка, от което нищо не можеше да се изважда. Един ден, когато вече не може да побира повече монети, щяха да ми разрешат да го счупя, но все още далеч не беше пълно.