Татко

Странно е това мамино лице. То носи отпечатъка на всички минали преживявания: по-голямата част от тях — неприятни. Виждам суровите линии на подозрението, вдълбаните линии на недоволство и безконечни оплаквания. Те са незаличимо врязани и ясни — дори и когато лицето й е отпуснато. В същото време тя има някакво странно младежко излъчване. Косата й все още е черна, твърда и гъста, толкова различна от тази на татко. Лицето й е гладко, все още с меката сатенена мекота на много по-млада жена, посивели кичури има само над ушите й.

Мама се гримира дискретно, както подобава на една седемдесетгодишна жена. Винаги е изглеждала по-млада за възрастта си. Гледам я сега: много болна, може би умираща — и все пак дори и в този момент не изглежда на повече от петдесет и пет години.

Сядам на стола и наблюдавам мониторите, които се опитват да ми кажат какво става. Знам, че са свързани с монитори в главната стая на сестрите. Питам се какво ли ще ги накара да се втурнат тук.

Следя пулса й: варира от осемдесет и седем до осемдесет и три и отново нагоре до деветдесет и две. Досега не знаех, че пулсът може да бъде толкова непостоянен. Възможно ли е това да се дължи на състоянието й?

Вторачвам се в екрана и повече или по-малко — вътре в себе си. По някое време чувам гласа й.

— Дошъл си все пак. Трябва да съм наистина много болна.

Това е мама: първо обвинение, съмнение, дали ще дойда, после — самосъжаление. Навеждам се и я целувам по бузата.

— Не си чак толкова болна, мамо. Всъщност дойдох за нещо съвсем друго.

Колко глупаво! Майка ми може и да е полумъртва вече, но дори и сега не бих могъл да я преметна така лесно. Трудно може да се излъже човек, който се отнася с подозрение дори и към напълно ясните и сигурни факти.

— Не лъжи, Джаки.

Затваря очи и бавно, може би за стотен път разказва за преживения инфаркт. Би трябвало да пише сценарии за сълзливи мелодрами. Можеше да драматизира дори и най-незначителното събитие като, разбира се, за себе си определяше страхотни главни роли.

— Баща ти не знаеше какво да прави… Само волята ми ме държеше в съзнание, непрекъснато повтарях, че имам стомашна атака. Молех се на Света Джуд — покровител на неизлечимо болните, когато Джоан дойде точно навреме и спаси живота ми.

Признава с неохота значението на навременното появяване на Джоан — и почти веднага я лишава от това признание: Маккартови, нейното семейство, винаги се справят в критични ситуации, докато Тремънс бързо се предават. Слава Богу, че във вените на Джоан тече достатъчно добра кръв от Маккарти.

Следва нов сценарий на тема „Какво ми казаха лекарите“. Ако те наистина говореха толкова надълго и нашироко с нея, както тя твърди, сигурно нямаше да й остане време за сън, нито пък те щяха да могат да си вършат работата в болницата.

Всички те са толкова впечатлени от вътрешната й сила: имала волята на наполовина по-млад от нея човек. Майка ми вероятно приема това твърдение като обида — никой, макар и наполовина по-млад от нея, не може да има нейната воля.