Последният заложник
- Автор: Нанс Джон
- Серия: Kat Bronsky #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният заложник». Краткое содержание книги:
Малко по-късно Кен съобщава на помощника си, че единият двигател показва дефект, поради което се налага да го спре.
Следва аварийно кацане. Командирът изпраща своя колега по работа на летището и отлита без него.
Минути след това диспечера от контролния център получава сигнален код 7500. Това означава „Отвличане“.
Мъжът погледна на север. Един реактивен самолет тъкмо набираше скорост, за да излети.
Емблемата на опашката беше на „Еърбридж“.
Дейвид Гейтс стоеше стъписан и гледаше как самолетът му излита без него.
За миг си помисли, че командирът просто е забравил, че помощникът му не е на борда. Но само за миг.
4.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 10:44
Обаждането от помещението за екипажа отзад беше добре дошло и Анет притисна слушалката до ухото си точно когато прозвучаха двете камбанки, които показваха, че са се издигнали на височина три хиляди метра.
— Анет? — попита Кевин.
— Да?
— Бев и аз се тревожим за една от групите.
— Коя група, Кевин? Имаше някакъв училищен оркестър, нали?
— Да. Те седят на редици 13–20, но от осма има друга група от двайсет и двама души. Трябва да им обърнем специално внимание. Имах възможност за малко да поговоря с тях, когато кацнахме, но след това внезапно излитане вероятно са се побъркали от страх.
— Защо?
От другия край на линията се чу смях.
— Защото са от клиника за лечение на страх от летене.
Анет затвори очи и поклати глава.
— Чудесно.
Махна слушалките и микрофона и скочи, оглеждайки първа класа. От другата страна на пътеката до Руди Бостич седеше поразително красива млада жена, която й се усмихна. Анет се приближи до нея, пресмятайки разходите за елегантния й червен костюм с опасно къса пола.
— Желаете ли нещо?
Жената отново се усмихна.
— Не, благодаря. Само кафе, когато имате възможност. — После наклони глава към пилотската кабина и добави: — Чух, че грубиянинът вътре се заяжда с всичко. Изглежда, сте подложена на повече от обичайния стрес.
Анет също се усмихна.
— Това върви заедно с професията.
— Питах се дали се случва често. Имам предвид предпазното изключване на двигателя и аварийното кацане.
Анет поклати глава.
— От три години обслужвам тази авиолиния и такова нещо ми се случва за пръв път. А преди това двайсет години съм летяла с друга авиокомпания.
Жената кимна и отмести очи към вратата.
Анет понечи да тръгне, но жената я дръпна за ръкава.
— Извинете… може ли да ви задам още един тъп въпрос?
— Няма тъпи въпроси. Питайте.
— Пилотската кабина има ли друг вход?
— Друг вход ли?
— Да.
— Не. Само тази врата.
— Добре. Благодаря.
Жената тръсна глава, сякаш да отхвърли любопитството си, и се усмихна.
— Сигурно не съм видяла. Докато бяхме на летището, единият пилот слезе, но не съм забелязала кога се е върнал. Затова се питах дали има друга врата.
Анет се усмихна, прикривайки внезапно обзелото я безпокойство. От място 1-В вратата на пилотската кабина се виждаше идеално.
— Ами… вероятно за миг сте се разсеяли. Но бъдете сигурна в едно — на този самолет му трябват двама пилоти и щом летим, значи са в кабината.
— О, не се притеснявам. Попитах само от любопитство.
Анет бързо влезе в помещението за екипажа и дръпна завесата. Облегна се на леко извитата врата и опита да се съсредоточи върху няколкото странни неща, които се бяха случили и не й даваха покой. Ритъмът на работата беше нарушен. Дали да поднесе напитките? Беше смешно дори да мисли за това. Сервирането й бе станало втора природа.
Тя обърна глава към вратата на пилотската кабина. Пилотите може би вече искаха нещо за пиене.
Вдигна вътрешния телефон и натисна копчето за повикване на командира. Успокои се, когато Кен Улф отговори почти веднага.
— Готови ли сте за напитките, господа?
— Момент — отговори Кен и след кратка пауза добави: — Не, Анет. Благодаря.
— Добре. Би ли ми отворил вратата за секунда, Кен? Искам да вляза при теб.
Отново настъпи мълчание и стомахът й се сви. Нещо не беше наред. Това не бе характерно за Улф. Защо не искаше да отвори?
Накрая чу гласа му.
— Анет, очаквам турбулентни течения. Защо не се увериш дали всички са седнали и да седнеш и ти?
— Добре, командире, но, моля те, отвори за секунда.
— Не сега, Анет.
— Но…
— После.
В гласа му прозвуча раздразнение, каквото не беше чувала никога. Опита се да каже нещо, но не можа. Сетне махна слушалките. Мрачните й предчувствия се засилиха.