Наследство

Виерна потри ръце и неочаквано се обърна към брат си. Жалкият опит на Дайнин да си придаде същото ликуващо изражение, което грееше върху лицето на сестра му, накара Джарлаксъл да прехапе устни, за да не избухне в смях.

Виерна обаче бе прекалено погълната от плановете си, за да забележи очевидната липса на ентусиазъм у него.

— Онези безмозъчни твари, гоблините, знаят каква е другата възможност, нали? — продължи да разпитва тя, ала преди наемникът да успее да каже каквото и да било, си отговори сама: — Разбира се, че знаят. Та те нямат друга възможност!

Внезапно Джарлаксъл усети как го обзема желание да поразклати нетърпеливата й самоувереност.

— Какво ще стане, ако гоблините убият Дризт? — привидно невинно попита той.

Лицето на Виерна се разкриви до неузнаваемост, опитвайки се безуспешно да каже нещо.

— Не! — отсече най-сетне тя. — Знаем, че в Залите има поне хиляда джуджета, навярно дори два или три пъти повече. Гоблините ще бъдат смазани.

— Ала джуджетата и техните съюзници все пак ще понесат някакви жертви — продължи да упорства Джарлаксъл.

— Не и Дризт — неочаквано се обади Дайнин, а мрачният му тон прозвуча толкова безкомпромисно, че никой дори не помисли да спори с него. — Дризт няма да падне от ръката на един гоблин. Оръжието на никой гоблин не може да го нарани.

Одобрителната усмивка, изписано на лицето й, явно говореше, че Виерна не разбира искрения ужас, стаен зад думите на брат й. Брат й, който единствен от тримата се бе изправял срещу Дризт.

— Пътят към града е чист, нали? — обърна се Виерна към Джарлаксъл и щом той кимна утвърдително, забърза обратно към Мензоберанзан — нямаше повече време за празни приказки.

— Иска ти се всичко това да свърши, нали? — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Дайнин останаха сами.

— Ти не познаваш брат ми — спокойно отвърна Дайнин и ръката му инстинктивно се насочи към дръжката на великолепния елфически меч, който висеше на кръста му, сякаш самото споменаване на Дризт го караше да заема отбранителна позиция. — Не и в битка.

— Боиш ли се, кал’аббил?

Думите, които звучаха много повече като подигравка, отколкото като въпрос, жегнаха гордия елф, ала той дори не се опита да отрече истината, която се съдържаше в тях.

— Сестра ти е не по-малко страшна — отбеляза Джарлаксъл и този път в гласа му нямаше сарказъм.

Върху лицето на Дайнин се изписа отвращение.

— Кралицата на паяците или някой от слугите й е говорил с нея — добави Джарлаксъл, колкото на себе си, толкова и на разтреперания си спътник.

На пръв поглед, обсебеността на Виерна изглеждаше отчаяна, дори опасна. Ала Джарлаксъл бе живял сред хаоса на Мензоберанзан достатъчно дълго, за да знае, че доста от могъщите личности на града (дори и матрона Баенре) някога бяха хранили същите, привидно безумни, мечти.