Проницателят

Изведнъж се смутих, защото се сетих колко хора наоколо ни гледат. Хенсънови също ни гледаха странно, но в момента това изобщо не ме вълнуваше.

– Вие двамата познавате ли се? – попита Ян. Предвид обстоятелствата това определено беше един от най-глупавите въпроси, които бях чувал през живота си, но почувствах, че не бива да я огорчавам. Във всички други случаи щях да отговоря нещо от рода на: Не, не се познаваме, просто се хвърлям да прегръщам всеки срещнат старец. Точно сега обаче овладях сарказма си и простичко отвърнах:

– Да, познаваме се. – И добавих: – Джоунс е единственият човек на света, на когото дължа...

– Срещнах Анди, когато той беше много, много по-млад – прекъсна ме весело, но твърдо Джоунс. После се обърна към мен и каза през смях: – Вече не си толкова кльощав, колкото беше тогава.

– Не, господине – отвърнах. – Сега ям по-редовно.

– Все неща, които обичаш? – продължи той, а очите му блестяха.

– Джоунс, ям само най-доброто и винаги имам панорамна гледка към океана.

– Добро момче си ти. – Джоунс стисна ръката ми над лакътя. – да се видим някъде покъсно?

Изведнъж осъзнах, че Ян и Бари се чувстват страшно неудобно, макар че, заклевам се, не можех да разбера защо.

– Ами да. Разбира се – отговорих. – Искаш ли да те почакам отпред или...

Разтворих ръце в смисъл "ще направим както кажеш".

– Виж какво – каза Джоунс, – искам да поговоря с новите ми най-добри приятели. Чакай ме след два часа на старото ни място, само че този път отгоре на кея, а не отдолу, става ли?

Той ми намигна.

– Може да накарам тези двама мили хора да ме закарат дотам, а може и да се разходим и те ще ме изпратят.

Кеят на Гълф Стейт Парк, старото ми убежище, беше само на километър и половина нагоре по брега. Виждаше се от ресторанта.

– Хубаво – отвърнах. – Ще се видим след два часа тогава.

Сбогувах се с Хенсънови, но отново забелязах, че и двамата (особено Бари) изглеждаха така, сякаш щяха да избухнат всеки момент. Как ги беше нарекъл Джоунс? Новите ми най-добри приятели? Какво ли означаваше това?

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ ПО-РАНО Бари Хенсън беше излязъл от кантората на адвоката си. Всичко му беше като в мъгла. След двайсет и една години брак Ян беше подала молба за развод. Все още го обичала, но вече не го харесвала. Не се чувствала обичана от него – това бяха точните ѝ думи.

Бари беше президент на местния клон на най-голямата банка в щата. Печелеше добре и спестяваше разумно. Хенсънови не бяха кой знае колко богати, но нямаха дългове и живееха спокойно. Бари беше член на няколко граждански сдружения и активно се включваше в благотворителната дейност на църквата, към чието паство принадлежеше. Освен това беше прекрасен баща и отлично се грижеше за двете деца – четиринайсетгодишната Елизабет и десетгодишния Джаред.

Ян беше учителка, но спря да работи, когато Джаред се роди, и насочи цялата си енергия към Бари, децата и различни благотворителни каузи в района Ориндж Бийч. Беше слаба и елегантна, с късо подстригана тъмна коса. Всички в църковното настоятелство я обичаха, пееше и в хора на църквата.