Опасни тайни

— В допълнение към упражненията? — Госпожа Мърсър стисна леко рамото на Ема. — Сигурно сте изтощени.

Ема кимна.

— Тази вечер определено ще имам нужда от един горещ душ.

— Да, и аз — рече капризно Лоръл. — Гледай да не киснеш пак половин час.

Ема отвори уста, за да каже на Лоръл, че никога не е киснела по половин час, но тогава се сети, че Сътън сигурно е правела така. Беше започнала да си съставя още един списък: По какво се различавам от Сътън. Той й помагаше да не забравя коя е. Когато беше пристигнала в Тусон, тя носеше със себе си само малка раница, която й бяха откраднали. Останалите й вещи — китарата, спестяванията й и лаптопът втора употреба — бяха прибрани в едно шкафче на автогарата във Вегас. Напоследък имаше чувството, че е оставила и истинската си самоличност в това шкафче. Единственият човек от предишния й живот, с когото поддържаше контакт, бе най-добрата й приятелка, Алекс Стоукс, с която почти не беше разговаряла след пристигането си в Тусон. Алекс си мислеше, че Ема живее щастливо със Сътън в дома на Мърсърови. Ема не можеше да й каже истината и всичките лъжи правеха разстоянието помежду им още по-трудно за прекосяване.

Господин Мърсър се приближи до масата и постави върху нея пет чинии, пълни с печени на скара нещица.

— Пиле за моите момичета, котлет за мен и баба — средно опечен — и по-препечен за красивата ми съпруга. — Той отметна един кичур от очите на госпожа Мърсър и я целуна по бузата.

Ема се усмихна. Колко беше хубаво да види двама души, които живееха заедно от години и въпреки това все още се обичаха. На самата нея рядко й се беше случвало да попада в приемни семейства от двама родители, като ли такива, които да се обичат.

Това беше нещо, което и аз забелязах едва след като умрях — родителите ми наистина се обичаха. Довършваха си изреченията. Държаха се мило и с привързаност един към друг. Това беше нещо, което не оценявах, докато бях жива.

Баба Мърсър погледна господин Мърсър със стоманеносините си очи.

— Виждаш ми се поотслабнал, скъпи. Храниш ли се достатъчно?

Господин Мърсър се изкиска.

— Сериозно ли говориш? Релефният ми корем отдавна го няма.

— Хапва си достатъчно, вярвай ми — рече госпожа Мърсър. — Трябва да видиш сметките ни за храна. — Блекбърито й пропя, тя погледна към екрана и се намръщи. — Не мога да повярвам. Партито е в събота, а цветарката едва сега ми казва, че не може да направи букети от оранжев слез. Толкова ми се искаше да използвам само цветя и растения, които са типични за Аризона, а сега ще трябва да се примиря и с няколко букета от калии.

Ема се разсмя сърдечно.

— Същинска трагедия, мамо!

Бабата на Сътън присви очи и в гласа й внезапно се промъкна стоманена нотка.